18 юни, 2017

it is what it is

Неделя вечерта е и не успях да подредя нищо. Дори успях да си разхвърлям живота още повече. Може би трябваше като Алиса поне да започна с подреждането на гардероба, който всъщност е почти подреден. Поне успях да снимам в домашна обстановка и да реша, че в далечното бъдеще искам да си имам фото студио и да съм доста по-навътре в материала. Въртят ми се идеи за писане, идеи за снимане... Всичко е хаос от идеи и нито една не се случва, защото Марти не й се занимава да подрежда. Дори и да разхвърля не й се занимава, което е плашещо. Може би дъното е било по-близо, отколкото очаквах и вече съм го стигнала. 
Та да, мина година. Cheers to that. Минаха и два месеца, в които времето ли е спряло, аз ли съм спряла, идея си нямам. Липсва ми усещането за цел и посока. 
Имах си удоволствието от работа като горд и дисциплиниран козирог, но и на това успяха да посегнат. Сесията все още е в разгара си и не знам дали съм доволна от себе си или ми иде да зарежа всичко и да замина за някъде. Гони ме желанието за татуировка, за цветна коса или за по-тъмна коса ... Дори това не мога да се реша да направя. Дъно ... И лопата, за да копая по-надолу. Липсват само съучастниците временно. Лекарството против липса на хора са други хора. Колко е лекарство и колко е ефективно не обсъждаме. Въпросът е да действа за малко поне. Проблемът е, че и това не върши работа в последно време. Минаваме към въображаемите хора - тях си ги бива винаги. Не ти мрънкат като ги изведеш в парка и не желаят внимание непрестанно. Само ти желаеш тяхното, ако е възможно през цялото време, за да не ти остава време за мислене. 
Сезон три и изчезването ... Ще забележи ли някой, ако те няма? Умишлено още не съм посегнала към Грей, защото се пази за когато съвсем съм се отказала от всичко. Пак опирам фо петте неща, които може и да не са пет и да са различни от преди, но общо взето... Марти си няма никаква идея какво ще прави и е на автопилот. Повече сили за душевни самоубийства нямаме. А и при липса на душа, няма много смисъл. Inside jokes for the win. Time for bed, because Monday. I don't even need to explain that one. Just go with it. 

14 юни, 2017

existential crisis

A year ago
Shopping for prom
Looking awful
Modera
Throwing sugar at me

Beginnings like this will always live within the deepest parts of what's left of my soul. And so will their endings. It is a bit of a paradox that endings live but they do. They are all dressed in the words I never said when I wanted to, wearing the make up of stolen kisses when the lights were off and the smiles when they weren't. Scented in french and coffee. Some things will always mean too much. By things I mean people and all the memories that came with them. By memories I mean the daily whirlpool that drowns my sanity, always at the back of my mind. Not a day goes by where I don't miss things, I don't want things and I don't regret them.
Ask me if I regret agreeing to go there in the first place and I can't give you an answer. I am so deeply and eternally grateful to know him... I am. But I'd live much easier if I didn't know if someone like him even existed. Even with all his moods and crappy character. Even with all the ghosts because those make us real. 
Am I unreal because I don't have a ghost? Or am I the ghost in my own life?