27 декември, 2007

Цяла една година...


Измина цяла една година откакто това специално поне за мен място съществува. Дам, цяла една година...
Честит рожден ден!!! Ама не на мен, а на мойто хубавку блогче. Дано си седиш все тука, мило, и дано се сещам по-често да пиша тук. Пък и дано все някой чете, макар че и да не е така пак ще си пиша глупостите. =)
-Таа... За къде сме без торта! - и нарязва на всеки парченце.
-Мм...Сметаната е с вкус на банан! - чува се веселият глас на Мечу, който пръв бе опитал.
-Ами опитахте ли балоните? - запита весело малкото Ангелче и се усмихна на рожденника, който тъкмо се готвеше да опита своето синьо балонче....
В този миг на вратата се появи кученцето Снежко, което носеше със себе си няаква кутия. За миг я остави и тя вече бе отворена, а в нея тигърчето Ивел намери много много различни по вид шоколадови бонбони.
-Искам онзи с розовкото! - извика веднага Мечу и посегна към кутията.
-За мен този с карамела! - побърза да каже рожденника Блофи и също се опита да докопа кутията. Така всеки се бореше за своя бонбон, докато кутията остана празна. Всички бонбони бяха опитани и дори изядени. Героите тъкмо си почиваха след всичките лакомства, когато тя с усмивка на лице им каза:
-Май забравихте подаръците! - и извади изпод масата един хубавичък опакован подарък с красива панделка.



*Та мислех си какъв да бъде моят подарък. Реших да попроменя този път по-хубавко тази страничка и да й добавя няколко нови нещица. Това ще стане в близките няколко дни. =)*
Тя подаде подаръка на Бло и зачака да види реакцията му. Той от своя страна го взе и веднага повдигна капака на кутията. На лицето му се разтегна една хубава усмивка, а всички очакваха с нетърпение той да извади подаръка от кутията. Най-сетне той посегна с ръка и извади от там...
Да, извади едно усмихнато симпатично плюшено меченце, което веднага дари с името Лори. Всички погушкаха Лори, а след като Бло остана сам с момичето, той я прегърна и след това уморено се закачва по стълбите към своята стая, където го чакаше хубавкото му легалце и онази мека възглавничка, с която сякаш спеше върху облак. Тя го последва и го зави с одеалцето, а след това го целуна нежно по челото.
-Спинкай сладко, малки ми Бло. Спинкай сладко, защото утре отново те очаква ден пълен с приключения и нови неща. Спинкай сладко. Тя го погали и след това излезе от стаята съвсен тихо.

Измина цяа една година откакто съществува това скъъпо за мен място. Скоро се чудех с какво "утре" е по-специално от "днес". Мисля, че намерих отговора. Утре ще бъде нов ден, в който слънцето вероятно ще изгрее или ще се крие зад облаците. Утре може да си е просто обикновен ден или специален ден. Утре ще се усмихнеш разади някой или ще заплачеш. Независимо от това "утре" си остава мистерия. Независимо дали слънцето се крие или грее ясно, заслужава да получи твоята усмивка. Независимо какъв ден е утре, за теб той може да бъде специален. Независимо дали плачеш или се усмихваш това си е твоето "утре" и не трябва да позволяваш на никой да ти отнеме шанса да му се порадваш както ти си искаш. Живей за това твое "утре" и му се наслаждавай изцяло =). Все пак това си е твоя ден! ;)

19 декември, 2007

Just let it be...And you`ll know


'Sht...; - Let it talks...It wl tell you all the secrets you deserve to know.
It`s falling so slowly and quietly. Snowflake... Another one... They can`t you their story... But they can show you... They will show you all the magic around. It`s always there... In your eyes... In your smile... In the sun... In the rain...
And everything can show you it`s story... If you just let it be... If you just let it be here... If you don`t make it go away... If you find the way to keep it with you.
It`s just another day... But there are so many stories around... And they want to be told... Felt... And showed...
Like the fairytales for Christmas... Like the song of the birds... Like the whisper of the wind...
This maid be your story... Just look around and see... Let it get inside you... Let it make you feel... Let it be with you... And you `ll never be alone...
Because this is a story of a lifetime... It shows someone`s life and it tells you all of his secrets...
Just let it be with you... And you will know all the things you need...
Just let it make you feel... You will know how it feels...
Just let it be... With you... And it will bring you the releave peace that we all desperately need...

14 октомври, 2007

Thank you...

Well... This is something that I want to tell of my best friend, and I want to make it here because this is my own place and it`s important to me to say that here.
Right...I know you since I started to go at school and you was the first girl, that I met there. And you know how much I love you because you are always there when I need you. You was and you are... This is my way to say "thanks". I know that I`m not really good sometimes at all, but I`m trying to give my best for your frienship
.
And I miss you, do you know? Now, when we are in a different high schools and I can`t talk with you every five minutes of my day... It`s just not the same without you.
I think that`s not a problem, because we are still friend no matters waht happened before, and your "fights" and all the suck things that I did... And after taht all you are still here next to me when I need you. So I just want to say thanks.
I promise to be there for you like you are always for me. I promise never to forget your friendship. I promise to be your best friend like you are with me. I promise to take care of you when yo need me.
And not on a last place I want to say that I`m sorry for blaming you for nothing (you know what I`m talking about...some months ago)... I was the idiot who made you my enemy and I`m so sorry for that.
I miss you... I love you... You are my best friend like no other and I want you to know that. And you know no one will love you more than me, right? *kiss ya*
And just one more thing... We are TF - Together Forever. Remember that every time when you are sad and smile for me.
to my best friend Tita
with love... Marti

12 септември, 2007

Is there anybody out there...?

Тя бе останала сам сама в огромната къща на родителите си, които бяха заминали някъде за два-три дни и сега се чудеше какво да прави. Когато друг път обикновено стоеше в стаята си не й правеше впечатление, че е сама, но сега не се чуваше шумът от стъпките на майка й, когато я вика за вечеря или баща й, който обикновено се вляеше из къщата в търсене на своите "скъпоценни книжа". Беше толкова тихо, че госпожицата можеше да долови ритъмът на сърцето си, ако се заслушаше. Тя се изправи и закрачи бавно из стаята. Приближи се до прозореца и се взря в прекрасната градина. Майка й определено имаше вкус, що се отнася до цветята. От отвореното крило дори долиташе прекрасния аромат на малките фини и нежни деца на природата. След миг погледът й се плъзна по стената и достигна до античното бюро, на което най-отгоре се мъдреше любимата й тетрадка за драскулки, мисли и все такива неща. Това винаги я успокояваше и я караше да забрави грижите, но нещо в този миг я караше да не прави точно това. Сякаш знаеше, че дори да грабне моливът, няма да успее да напише или нарисува нищо.
Едва тогава тя с бавни стъпки се запъти към вратата. Постави ръка на дръжката и тъкмо щеше да отвори, когато чу стъпки. Идваха от първия етаж. Тя отвори съвсем безшумно вратата и забърза към спираловидно спускащите се стъпала надолу. Преди да затича надолу погледна през парапета, но не видя никой.
-Има ли някой там? - извика и гласът й отекна в празната къща. Струваше й се, че до такава степен чувството за самота я е обсебило, че си въобразява, че не е сама. Беше ли възможно наистина да е така...? Никой всъщност незнаеше.-Има ли някой? - запита тя отново, макар да знаеше, че е сама. Последните лъчи на слънцето вече се скриваха зад хоризонта. Тя беше седнала в ъгъла на пода и се бе облегнала на стената. Откакто се бе настанила там не бе спирала да мисли за това, че е сама и каквото и да направи няма да има смисъл. Дори да нарисува най-прекрасния портрет на майка си, няма да може да й го покаже и да чуе нещо мило като: "От теб, малката ми, ще стане страхотен художник!", а когато напишеше поредното стихче, нямаше да може да го покаже на баща си, който щеше да надигне глава над бюрото, отрупано с книги и документи. Нямаше да го чуе само да казва нещо одобритевлно, само за да й угоди.
Защо тогава тези дребни нещица толкова я притесняваха. След малко повече от двадесет и четири часа мама и татко отново щяха да са тук и щяха да видят какво е направила, докато ги е нямало. Но може би онова, което я спираше беше, че бе сама и така сякаш се губеше сред собствената си самота, докато светът навън продължаваше да съществува, времето да върви и нощта да гони слънцето.
-Наистина ли съм самичка? - чу се пресипналото й гласче да прошепва за последно, преди сънят да не я омая със своята дяволски привлекателна илюзия. Тя затвори уморени от търсене очи и единствено мисълта за утрешният нов ден я караше да вярва, че не е сама, макар да нямаше никой друг, освен тишината и самотата...
Nobody don`t have to be alone,
even in the dark when he is asleep.
Everyone of us need to know,

that he`s not alone.

11 септември, 2007

Please forgive me....

-Завърнах се... Изгрях отново с първите лъчи на слънцето и погалих земята... Докоснах те. Усети ли? Ръката ми се спусна по лицето ти преди още да се събудиш. Беше пареща и ледено студена едновременно. - като бързото пулсиране на сърцето си тя веднага се отдръпна. Говореше му нежно, както го правеше и преди, но сега бе изминало толкова много време, че сякаш бе забравила как да го докосне, без да го събуди... Без да го опари с горещата си длан, а ледено студените й пръсти да не успеят да вледенят кожата му.
-Знаеш ли колко време ми отне да направя това? Да се върна при теб? - прошепна отново и посегна с ръка да го докосне, но се отдръпна. Сякаш се страхуваше да не сгреши.
-Отне ми много... Ужасно много... И болеше... Но болката бавно затихваше... - в този миг почувства вината в гърдите си. Искаше да му каже още толкова много, а нямаше достатъчно време.
-Може би аз не се борих достатъчно... Може би се предадох твърде лесно, но по-лесно бе да избягам, вместо да търся причини и отговори. - една гореща сълза се стече по мрачното й лице и се впи във възглавницата му. Тя изтри следващата с ръката си, а ароматът на парфюм на китката й се разнесе из стаята като утринна свежест.
-Вероятно няма да разбереш онова, за което се върнах. Аз също не разбирам защо стана така, но свикнах да бягам и да се предавам лесно. Едва когато избягах разбрах какво губя, но вече нямаше значение, защото неможех да върна времето назад. Беше твърде късно...
Слънцето вече озаряваше с ярките си лъчи стаята в хиляди топли тонове, а от нея лъхаше хладнина. Макар и с трепереща ръка тя отново го погали. Този път докосна тъмната му коса и я разроши, както правеше преди. Една сълза капна на устните му.-Съжалявам, че избягах, но не мога да променя нищо повече. Прости ми... Прости ми... Прости ми... - тя заплака горчиво и се дръпна от леглото му. Той най-сетне дочу гласа й и отвори очи, но от нея бе останал само нежният аромат на парфюм. Той сънено разтърка очи и едва тогава усети топлината на слънцето по себе си. Видя сянката на вратата, но докато успее да осъзнае случилото се, тя вече бе далеч. Бе му оставила само спомените и онова красиво цвете, което той някога й бе подарил. Онази кремава на цвят орхидея, която той бе вплел в косите й в една слънчева утрин, като тази...

20 юли, 2007

Love Never Dies

Midnight...Phone call...Last hope...

„I need to talk with you...“ she said when she heard his voise.
„About what?“ he sounds a little confused. „About us...“
„I thought we are done. I told you...“
„I know!“ she was desperate. She needed to talk with him. She wanted to see him for last time.
„Okey...Tomorrow after the party.“ he finally told her what she wanted.
„I`ll be there. I hope you too...“


Tomorrow after the party...In front of the house...Three o`clock at the morning...


She was there waiting for him. After some minutes he come. She wears blue jeans and t-shirt.
„Blue like your eyes...“ she said and smiled. Then she looked in his eyes and met there only coldness.
„Where is your dreamy look?“ she came a step closer and pick up her hand to caress his face but then she put it down and abstein to make this again.
„What do you want to talk about?“ he looked like he didn`t have a time to wait.
„You know...About us. I need to tell you that...Do you know what keeps me alife? Do you know what I was ready to do for you? You don`t know. But I`m not here for that. I just wanted to tell you that I get over it. There was something between us but it`s gone for you. Never mind...It was a game like you said. Just a game. For me it wasn`t. For me it was more than just a game. It was love. Maybe now you are happy. Maybe...But if some day you think about that you will find you that it wasn`t just a game...“ her eyes was full of tears but she tryed to keep them.
„It wasn`t a game. I know that.“
„You know?! Really?! And when you realize that? No, you don`t know. You don`t know what I was ready to do. You don`t know what was that game for me. It was everything. It was all my life and dreams. You was my life. And you always will be.“
„But I thought...“ he didn`t know what to say. He was totally confused.
„I just want to tell you that if you some day met the perfect girl for you, to give your life for her and to love her like I love you. That`s all. But remember...There is a girl...who is ready to give her life for you. Because all my life is you.“
She didn`t let him to say anything. She just turned around and go step by step. And he was standing there and watching after her until he lost her silhouette in the darkness.


A week later...In his apartment...Nine o`cloks in the night...


He was standing on the bed with her picture in his hand. Next to him there was a bottle of alcohol. His eyes was tired. Every night after their date he saw her in him dreams. Her words resounded in his head every minute. He stayed like that all the night and in the morning he decided to call her. First try...bisy tone...Second...no answer... At last he went to her apartment. He opened the door with his key and get in. He saw her phone on the ground and many of his pictures. On the sofa she was standing. Her eyes was closed and her face was still wet from the tears. There was and a letter on the table. He took it and started to read: „Dear my lovely bad boy...I`m writing this because I want to tell you something. I couldn`t forget you. I didn`t stop love you. This why I needed to run away. I just can`t live looking you with someone else. I feel like I`m losing all...and I need to run away. I`m leaving because I want to be away from you. I`m sorry about everything that I`ve done...But I love you more even than my life. Remember that and keep it in you heard because mine is broken...I love you... If you love someone let him go... Well you are free... Just remember that girl that loves you more than her life and keep her love in you. I wanted to feel your hands to hold me for last time...I wanted to feel your lips on mine...I wanted you....But we can`t have everything...So goodbye...“ In the end there was a message for him: „Love never dies“. That was wrote in their place...


Three days later they found him in his car. Before dies he left a message on his phone. „I`m coming to you. I can`t live without you. To love you wasn`t just a game. It was all my life. I will be with you even in the dark. I love you more than my life...“

And his spirit found her.

Maybe...
...Or maybe not...

17 юли, 2007

Време за промяна...


Тик-так...Тик-так...В последните секудни преди полунощ капризната госпожичка на име Мелинда Мейсън стоеше в стаята си и се чудеше каква ли лошотия да свърши. Под лошотия, разбира се, ставаше въпрос това чие сърце да нарани. Не! Тя не убиваше хора. Правеше ги нещастни. От съжаление към себе си се мислеше за велика, а беше едно симпатично на пръв поглед невинно момиче. Жаждата да вижда сълзите на другите сякаш успяваше да намали собствената й болка, затова че беше изгубила майка си с раждането си. е отнела живота й и сега изпитваше щастие от страданието на другите. Сякаш тази болка я крепеше жива.
Големи часовник в коридора след входната врата издрънка дванадесет пъти. Монотонен, разкъсващ тишината звук. Тиктакането наподобяваше ритъмът на сърцето й. След звъненето настъпи тишина, в която тя можеше да чуе собственото си дишане. То бе умерено, спокойно и в ритъм със сърцето й.
Тъмнокоската се изправи. Стрелна за миг един от портретите на стената. Там съзря в мрака сините топли очи на майка си. Тя имаше същите сини нежни кристални очи, но студени. Веднага извърна поглед. Една сълза се стече от очите й, но тя я избърса и излезе навън в мрака. Обичаше да излиза по това време с надеждата да срещне някой като нея. Не искаше да бъде сама повече, но се страхуваше. Никога не допускаше никой до себе си, от страх да не бъде наранена отново, защото обичала...И съдбата изправи пред нея някой напълно различен човек. Момче малко по-голямо от нея. Симпатично до колкото можеше да се забележи в мрака, но нещото, което привлече вниманието й, беше онзи негов поглед, изпълнен с щастие. Замечтал не нанякъде той гледаше към небето и вървеше. Бавно отекваше шумът от стъпките му. Той не я забеляза и подмина, докато внезапно не реши да пресече улицата на няколко метра от нея. Не се оглеа, защото не се чуваше шум от кола, но погледът на Мелинда веднага засече ярко светещите фарове на забързана кола. Като на лента от филм тя виждаше колата да се приближава към момчето, а то замечтано не я забелязваше.
-Пази се! - извика Мелинда и секунда по-късно затича към него. Още крачка...две... оставаха няколко метра до сблъсъка...момчето едва сега видя колата, но сякаш неможеше да помръдне...шофьорът и да искаше неможеше да спре колата без да отмине момчето. Оставаха няколко метра между колата и момчето, когато Мелинда го блъсна и заедно с него се хвърлиха на другия край на шосето. Сега Мелинда усещаше сърцето си да бие по-силно от всякога. Чувстваше се така, сякаш всеки миг ще изгуби съзнание. Трепетно се изправи и погледна към момчето, което беше направило същото. То беше по-малко уплашено от нея. Подаде й ръка и запита:
-Добре ли си?
Тя неможеше да отговори. Не беше на себе си. Не вярваше, че е направила подобно нещо. Никога преди не беше рискувала живота си за някой. Беше свикнала да бъде егоист, макар да не печелеше много от това. Но сега...Сега бе направила нещо ново, вълнуващо и за нейно най-голямо учудване - добро.

15 юни, 2007

Един неразделен клас...

Къде останахте, чудни вечери,
с безброй желания неизречени?
Къде сте мигове, пожелавани,
със откровения, незабравени
цял живот?

Един неразделен клас
с радостни песни и шеги
дълго огласяше града
след петия час.

Един неразделен клас,
с общи тревоги и мечти,
чертаеше своя път
и вярвахме всички, до един,
че ни чакат само празници,
че е щедро без предел
времето пред нас.

Къде останахте, чудни вечери,
с безброй желания неизречени?
Къде сте мигове, пожелавани,
със откровения, незабравени
цял живот?
Цял живот...
Цял живот...


Снощи измина последното събиране на класа ни преди края на учебната година и преди да се разделим... Всеки поема нанякъде след това в търсене на щастието и преследването на своите мечти. С песента искам да поздравя всичките ми съученици и искам да кажа, че много ги обичам. Макар да не сме се подкрепяли постоянно или да сме си казвали лоши неща си ги обичам всички и ще ми липсват много.
...И както листенцата на цветето увяхват и се разделят на хиляди страни, така и ние тръгваме по пътя си... Надявам се само някой ден да се съберем отново всички и да си спомняме с топли чувства прекараните заедно седем години. През тях няучих много и се радвам, че си имам моите сладури от класа.
...Въпреки, че плачът все още отеква в стаята, а сълзите горещи се стичат и мокрят снимките наши, аз не ще спра да ви обичам макар и след "раздялата".... Защото за всеки от нас това ще бъде ново начало. Ще продължим напред и все пак се надявам да останем приятели.
...А колко трудно е да кажеш сбогом.... Трудно е да погледнеш назад и да се вгледаш в миналото... Допускал си грешки, бил си щастлив, но никога сам... Винаги някой е до теб... За тези седем госини разбрах какво е приятелството, научих се да обичам, дано и учителите ми да са доволни от мен. Седем години, през които всеки път съм се радвала, че съм попаднала сред вас, приятели. Каквото и да сме правили сме били заедно и спомените в съзнанието ни са доказателство.
...След тези може би безсмислени редове ще кажа само, че много ви обичам и ще ми липсвате. Обичам ви, помнете ме с добро и се сещайте от време на време да пишете де ;Р
На моя любим 7 г клас

29 май, 2007

Понякога думите са безсилни...


Една малка, облечена в черно фигурка на момиче влезе в училищния двор и се сля с тълпата ученици. Тя вървеше сякаш без посока след другите и не обръщаше внимание на нищо наоколо. За миг се спря и погледна нагоре. Тъмносиньото небе сякаш се беше надвесило над нея и заплашваше да падне всеки миг. Не я интересуваше. Беше заета да се рови из мислите си. Усети съвсем внезапен силен вятър, сякаш само около нея. Това я накара да отстъпи назад, но силната вълна сякаш я преследваше.
-Тук ли си? - чу се да казва. Вятърът внезапно утихна. Усещаше присъствието му. Знаеше, че той е тук, но не знаеше защо. Чу се биенето на звънеца. Тя поклати многозначно глава и тръгна към вратата. Едва пристъпи няколко метра напред и нова леденя струя я прониза.
-Какво искаш?! - извика, но писъците й бяха отнесени от вятъра. Тя, вече ядосана отново продължи пътя си. Внезапно видя сянка зад себе си, въпреки че слънце нямаше. Обърна се, защото усети студена ръка върху рамото си, но там нямаше никого. Сега беше изплашена. Незнаеше както иска той от нея и защо се държи така. Направи несигурна крачка назад, но отново усети онова студено присъствие. Щеше да извика, ако някой не бе й попречил, поставяйки ръка на устните й. Дръпна я назад и се чу глас, подобен на шепот.
-Последвай ме! - каза той. Едва ли имаше избор. Да не го последва, значеше да се изправи пред силата му. Не искаше да се подчини. Дръпна се и опита да го бутне назад от себе си.
-Остави ме! - извика и се обърна. Той беше пред нея. Онези тъмни, тайнствени очи...онази усмивка... Толкова бе копняла за този миг в самотните нощи. В същото време сега усещаше една промяна. Той не беше онова мило момче. Сега беше студен и груб с нея. Тя не разбираше какво го променило.
-Трябва да говоря с теб! - сериозен и твърд глас прекъсна мислите й. Той дръпна ръката й и я повлече нанякъде. Щом усети какво става тя се дръпна бясно и извика:
-Пусни ме! Когато те търсих, не се появи. Когато имах нужда от теб, беше далеч. Сега идваш тук и очакваш да те последвам и да продължавам да ти вярвам...
-Не исках да става така! - прекъсна я той, а гласът му сякаш отекна няоколо.
-Но стана! - каза тя. В този миг почувства болката му. Усети я в студенината на вятъра. Почувства я. Сякаш за първи път от много време насам можеше да усети мислите и чувствата му.
-Ти сама ме накара да си отида. Защо тогава ме потърси? - запита той вече спокойно.
-Просто... Не съм сигурна... Изпитах нужда да те видя... Исках те до мен... - не успя да довърши. В този миг всички спомени изплуваха в съзнанието й. Онзи сън... Виковете нощем... Писмото... Всичко. Затвори очи за миг и се опита да подреди мислите си. Беше объркана от всичко това.
-Защо си мислиш, че всичко може да се оправи? Защо мислеше, че след писмото ти ще се върна? - нов въпрос я накара да погледне към него.
-Ако не мислех така, нямаше да го напиша. Освен това сега си тук. - това я накара да се усмихе за миг. Сега го беше накарала да изгуби онази сигурност, с която я гледаше.
-Права съм, нали? Тук си, защото вярваш...
-Явно ме познаваш по-добре, отколкото мислех. Права си. Тук съм, защото не успях да забравя онези думи. Отитах и мислех, че е най-добре да си отида, но мисълта за теб постоянно ме изгаряше.
-Аз... Дори не предполагах, че... Аз мислех... - тя незнаеше какво да каже. Не очакваше да чуе това.
-Просто кажи какво чувстваш? - опита се да й помогне той. Студенината у него беше изчезнала сега.
-Страхувам се отново да не объркам нещо. Страх ме е да се доверя на чувствата си към теб, за да не ме боли отново.
-Няма да те нараня никога повече! - той се приближи до нея и погали косата й. Тя се дръпна за миг. Не беше сигурна дали това не е лъжа. Нещо й пречеше да повярва.
-Думите не са достатъчни... - отговори тя внезапно и щом се обърна, срещна сега объркания му поглед. След миг вече бе тръгнала към входа на училището, когато чу бързи стъпки зад себе си.
-Чакай! - чу гласа му. Несъзнателно спря и се обърна. Щеше да каже нещо, но той я изпревари, поставяйки нежно ръка върху устните й.
-Надявам се това да е достатъчно... - изрече той. След миг ръката му погали лицето й и я прегърна нежно.
-ОБИЧАМ ТЕ!!! - прошепна тихо и всичко това се сля с последвалата целувка. Целувка, която значеше изключително много и за двамата. Беше продължителна и страстна, оставяща ги без дъх. Тя бе символ на онова, което изпитваха един към друг и досега не смееха да го изрекът. Копнежът ги накара да желаят още. Сякаш с края на тази целувка живота им щеше да свърши. Тази целувка й бе достатъчна да разбере, че той наистина я обича. Допир, който правеше думите безсилни, пред чувствата...

22 май, 2007

Явно всичко бе лъжа...

Къде си, мили мой? Толкова неща аз трябва да ти кажа, но незнам откъде да започна. Прости ми, че те наранявах през цялото това време, говорейки за него. Прости ми, че останах сляпа за твоята любов. Прости ми, но върни се пак при мен. Нуждая се да си до мен дори сега. Нуждая се от теб, защото с присъствието си ти ми даваш надежда. Усмивката ти ме дарява с топлота и само при мисълта, че моига да те загубя ми се иска да умра. Живота ми без теб е нищо. И нямат смисъл дните ми дори. Защото моето сърце силно някого обича и този някого си ти...ОБИЧАМ ТЕ!!!
Искам да знаеш това...Върни се...Моля те...Върни се...Липсваш ми...Безкрайно...Боли ме....А далеч си ти...Върни се...Спаси ме...Върни ме към живота...Покажи ми щастието...Позволи ми...Да те обичам...Позволи ми...Обичам те...Върни се...Трябва...Искам...Те...Тук...и Сега...
липсваш ми...обичам те..върни се пак при мен...“


Всяка дума бе прочетена отново. Той я познаваше. Знаеше, че е прекалено горда, за да го моли така. Съмняваше се.
-Наистина ли чувства това? - чу се да казва. След миг се ядоса на себе си. Как можеше да се съмнява в нея. Та тя не бе способна да го лъже. Не бе способна да го нарани. Не и сега, след като знаеше какво чувства той към нея. Не можеше...и все пак съмнението продължаваше да го измъчва. Беше готов още сега да отиде при нея и в същото време нещо го спираше. Той бе наясно, че тя обичаше онзи нещастник, който я бе наранил и знаеше колко много държеше тя на него. Възможно ли беше да го е забравила толкова бързо?
-Не! Не мога да се върна. Не мога...Просто не мога. - повтаряше си. Сега се чувстваше ужасно. Незнаеше какво да прави. Не беше наясно какво изпитва към нея. Не беше наясно кога всичко това толкова се бе объркало. Бяха само приятели, а сега когато тя знаеше за чувствата му всичко сякаш се проваляше.
-Може би за нея ще е по-добре да изчезна. Нараних я достатъчно с думите и действията си. Но, по дяволите! Не мога да спра да мисля за нея. Какво ми става?
Не можеше да се познае. Не беше научен да обича. Това чувство не беше нещо, от което да има нужда. Бе живял целия си живот само с фалшива любов и лъжи и все пак усещаше нещо истинско в сърцето си. Знаеше какво е, но нещо го спираше. Беше изгубил вярата си в нея.
-Не! Не мога да се върна! По-добре ще е да си отида преди да е станало късно. - това бяха последните му думи. Листчето със странните символи за миг бе смачкано, разкъсано на хиляди малки парченца и захвърлено сред калните дъждовни локви. Той отмина и продължи по пътя си, а някъде там в празната стая една самотна душа се молеше посланието да бъде прочетено, почувствано...

18 май, 2007

Една сълза не стига...

Часове наред безпомощно взиране през прозореца, по който сега се стичаха малки дъждовни капчици. Мислите й се въртяха в кръг в отчаяни опити да намери начин да си го върне. И все стигаше до задънена улица. Решение сякаш нямаше...
Внезапно тя се изправи и бавно се запъти към отрупаното с учебници бюро. Посегна към едното чекмедже и извади един бял лист хартия. След това взе един малко изхабен молив и се върна на леглото си.
С треперещи пръсти държеше молива и незнаеше как да започне. Искаше с думите си да го накара да се върне. Липсваше й топлото му присъствие, даващо й незаменима сигурност. Искаше го до себе си просто заради самия него.
Писецът на молива докосна нежно белия лист и думите постепенно се занизаха една след друга. Ръката, все още потръпваща се плъзгаше леко, за да изпише разнообразните завъртулки, които изписваха мислите й. При всяка нова дума се чуваше шепот на страдание, излязъл от нея. Устните й се движеха леко , сякаш казвайки какво да бъде записано. Няколко сълзи я задавиха след миг. Ръката й остана на място, докато успее да премигне няколко пъти. За миг замъгления й поглед спря на едно място. Не трепваше. Чувство на съмнение я обгърна. Дали имаше смисъл да прави всичко това? Дали той щеше да обърне внимание на жалките й молби? И все пак какво друго й оставаше, освен да го моли, да се извинява безспир и да прошепва нежно, че го обича...?
Тя продължи отново да пише. Този път буквите се изписваха съвсем бавно. Думите бяха несвързани. Някои се повтаряха, описвайки обърканите мисли на момичето. Всичко това изглеждаше като една безкрайно дълга молба. Послание, в което тя бе успяла да покаже всичките си чувства към него. С това послание тя призна пред себе си и пред него, че наистина държи на него и онова, което изпитва към него е чисто и искрено. Но не беше приятелство, а нещо повече. Беше нещо много по-силно и значимо. Тя го обичаше с цялата си същност. С всеки миг съжаляваше все повече, че го е пуснала да си отиде и не го бе спряла. С всяка секунда го обичаше все повече и липсата му бавно отнемаше живота й. Желаеше го до себе си, имаше нужда от присъствието му... защото го обичаше истински. Обичаше го дори повече от живота си...
Изведнъж се чу гръм. Това я накара да погледне навън. Сега дъждът бе спрял. Само далечният екот от гръмотевицата все още разкъсваше съвършената тишина.
Тя погледна отново към листа. Две горещи сълзи се отрониха от очите й и намокриха хартията. Тя ги избърса нервно и се изправи. Излезе навън. Стъпките й отекваха тихо в тишината.
-Тук ли си? - прошепна тя в мрака. Отговор нямаше. Само лекия ветрец погали за миг косата й. Той беше там, но се криеше. Искаше да узнае какво ще му каже.
-Аз... - не успя да довърши мислите си - ...донесох ти това.
Тя беше сгънала листчето. Сега го остави на масичката отвън.
-Нямам какво повече да кажа. - изрече след няколко минути мълчание. След това се обърна и бавно се запъти към вратата. Щом я достигна се обърна отново с последна надежда, но писмото все още беше там, недокоснато и непрочетено.
Тя се прибра горе в стаята си и заспа, опитвайки повече да не мисли за него. А отвън бялото листче с несвързаните думи полетя за миг, духнато от вятъра. Една ръка го улови внезапно и с тъжно изражение зачете думите...

08 май, 2007

В капана на спомените

Безоблачна ясна нощ. На небето греят хиляди звезди. Само Луната се е скрила и не се показваше. Полъхваше лек, но студен ветрец, който караше раззеленилите се вече клонки да потръпнат, погалени от ледените ръце.


В малката обикновено разхвърляна стаичка на втория етаж лежеше тя. Уморените й от търсене очи най-сеъне бяха се затворили в сладка дрямка.
-Къде си? - тих зов се разнесе наоколо. Отговор нямаше.
-Върни се при мен... - нов съвсем тихо прошепнат зов.
-Тук съм, мила моя. - този път тя чу глас, но не неговия. Глас, навяващ й страх. Едно лице се появи от сенките.
-Ти ли си? - прошепна тя и се приближи. Внезапно чу писък, идващ отстрани. Огледа се и разбра, че се намира в някаква гора. Гъста мъгла се стелеше наоколо и й пречеше да види онова лице.

-Разбира се, че съм аз, мила моя. - отново онзи вледеняващ глас. Сянката внезапно изчезна щом тя затвори за миг очи.
-Не, не си ти. Аз...не те познавам! - отговори тя категорично момичето и пристъпи крачка назад. Изведнъж усети една студена ръка върху рамото си. Това я накара да изпищи и да се обърне. Щом го направи видя отново изчезваща в мъглата сянка.
-Кой си ти? - запита уплашено тя и започна нервно да се оглежда.
-Аз съм вътре в теб, мила моя. Аз отнемам онова, на което държиш. Ще ти отнема надеждата, както взех и доверието ти към
твоя приятел.
-Къде е той? - запита веднага момичето, но нищо не наруши тишината.
-Бягай, мила моя! - далечен, но достатъчно ясен зов. Тя веднага разпозна гласа му. Толкова пъти го бе чувала да прошепва „мила моя“, че можеше да го познае където й да се намираше.

-Не, мили мой! Не и без теб! - тя затича към мястото, от където бе чула гласа, но докато се оглеждаше за миг нова сянка изникна от мъглата и се спря пред нея.
-Къде отиваш, мила моя? - отново студеното присъствие. За миг то сякаш се вля в нея и я накара да отсъпи назад с писък. Внезапно се спъна в някакъв клон и падна на земята. Изведнъж тя почувства силна тежест в гърдите си. Сякаш се задушаваше, а сърцето й щеше да изскочи. Вече не чувстваше присъствието му. Той бе прекалено далеч. Тя чувстваше болката му, но усещаше, че той е далеч.
-Къде е той? Къде го отведе? - момичето се изправи и въпреки болката успя да направи няколко бавни несигурни крачки към едно дърво, на кето се подпря, докато успее да преодолее тежестта в себе си.
-Той си отиде. Изостави те. Ти сама го прогони. И сега той е далеч. Той си отиде...ЗАВИНАГИ! - думите прокънтяха в ума й. Тя видя лицето на своя любим за миг, а след това то изчезна. Очите й се замъглиха от напиращите сълзи.
-Той си отиде! Изостави те! - чу се отново едно далечно ехо. В този миг тя отвори очи, викайки:
-Не, мили мой! Не!
Събуди се. Трепереше. Всичко беше само сън, а бе толкова реално. Поемаше си въздух едва, едва. Очите й все още замъглени от видяното премигаха, докато не върнаха образа пред себе си. Думите все още отекваха. За миг тя закри лицето си, за да спре онзи студен глас. Страхуваше се. Внезапно се изправи и затърси трепетно неговото лице. Искаше поне за миг да зърне нежният му поглед и да почувства прегръдката му. Внезапно прозореца на стаята се отвори и студена струя вятър се впи в момичео. То излезе навън. С малки тихи стъпки вървеше покрай градините, пълни с безброй малки цветчета. Търсеше го, но не можеше да каже нищо. Нямаше сили и глас, за да извика.
-Къде си? - прошепна едва чуто. Отговор нямаше. Тя с отчаян поглед се върна в стаята. Не искаше да заспи отново. Страхуваше се да затвори очи. Онази празнота, която бе изпитала можеше да я убие. Тя сякаш изпиваше силите й. Отнемаше й всичко, както бе отнела любовта й. Караше я да се чувства сама. Изпитваше страх, че го е загубила.
-Остана сама! Той си отиде! - думите за пореден път я накараха нервно да се заоглежда. Чу тих шум, подобен на стъпки отвън. Погледна веднага през студеното стъкло, но там нямаше никого. Липсата му я караше да вярва, че той ще се появи, за да отнеме болката й. В същото време тя все повече се убеждаваше в противното. Вината от стореното онази нощ я изгаряше, сякаш постепенно отнемаше волята, надеждата, мечтите и любовта. Оставаше само самотата. Една вярна приятелка на тъжните самотни души. Приятелка, която връщаше спомените и всеки миг напомняше за грешките. Напомняше й, че е позволила на този нейн приятел да се докосне до най-хубавата и чиста част от ума, душата и сърцето й. Напомняше й, че го обича и също така, че му е позволила да си отиде, оставяйки след себе си единствено тихия шепот в съзнанието й. Оставяше и шумът от стъпки, които се отдалечаваха и постепенно заглъхваха, докато не изчезнеха напълно и дъждът не отмиеше следите по мократа земя.

06 май, 2007

Миг на самотата

-Тъжна ли си, мила моя? - чу се тихият му глас, донесен от вятъра. Тя поклати глава. Винаги, когато имаше нужда от подкрепа беше тук. Идваше с настъпването на нощта. Това бе неговото наказание. Криеше се в сенките и само заради своето момиче се появяваше. Образът му беше плод на съзнанието й и в същото време беше реален. Представите й за него бяха малко объркани. Той се появяваше толкова внезапно, както и изчезваше отново в сенките. За нея той беше като ангел. Пазеше я от злото в този живот и винаги намираше начин да я успокои.
-Защо си тук? - запита момичето и го погледна с тъмните си очи.

-Смятах, че имаш нужда от приятел... - отговори той малко несигурно и за миг изчезна.
-Чакай! Не си отивай! - извика тя в мрака, но вятъра отнесе думите й. Няколко сълзи се отрониха от очите й. Чу се тих плач, ридание и зов:
-Върни се...моля те...Върни се...
Тя се свлече на пода. Студеният вятър я пронизваше, сякаш хиляди остриета се впиваха в нея, а постепенно усилващия се дъжд я караше да трепери. Една светкавица за миг разцепи небето, карайки всичко наоколо за миг да проблесне. Грохотът, който накара всичко наоколо да потръпне накара момичето да скрие лицето си.
-Защо ме изостави?! Защо си тръгна?! Нали се заричаше, че няма да ме оставиш...но го направи... - с нови сили завика момичето. Казаното звучеше като молба да се върне и в същото време го укоряваше. Имаше нужда от него, но не искаше да си признае, чей липсва. Не искаше да се чувства зависима от него, но всъщност зависеше повече от колкото предполагаше.
-Сега пак бягаш. Тръгваш си. Знаеш, че имам нужда от теб... Знаеш, че живота ми без теб е невъзможен... - прошепна тя, обяснявайки го повече на себе си, отколкото на него.
-Не съм те изоставил. - тихият му шепот идваше някъде зад нея. Тя се изправи несигурно и го затърси с поглед.
-Тогава защо не...? - започна тя, но усети ръката му върху устните си. След миг силните му ръце я хванаха нежно през кръста.
-Тук съм, мила моя. Дори да искаш не мога да те оставя. Ти си най-специалният за мен човек. -Аз... - той не довърши думите си, защото момичето се обърна към него и свеждайки глава го прегърна.
-Липсваше ми, толкова силно копнеех да те видя.
-Затова съм тук. - той се усмихна, галейки сега влажната й, намокрена от дъжда коса.
Изведнъж нова светкавица проблясна някъде зад нея. Тя погледна назад, а погледа й се шляеше из сега черното небе. След миг се чу силен гръм, който я накара на потръпне. Той забеляза страха в очите й и каза:
-Не се страхувай, миличка. Аз съм тук и ще те пазя. - той я прегърна нежно и леката му усмивка накара страха да изчезне от съзнанието й. Той сякаш винаги знаеше какво да каже. Разбираше я напълно и мислите й бяха открити за него. Той беше преминал през много неща в своя живот и не искаше неговото момиче да допусне същите грешки като него. Искаше да отнеме лошото от живота й и усмивката на лицето й да не спира да грее, давайки му топлинка.
Доброто, което правеше той и моментите прекарани с момичето го караха да забрави болката си и да се почувства жив. Караха го да се чувства значим и наистина беше.
-Знаеш всичко, нали? - запита внезапо тя и със своя проницателен поглед го погледна изпитателно.
-Разбира се! - отговори той тихо, но в гласа му се усети леко трептене.
-Знаеш какво ми причини... Знаеш колко държах на него... Знаеш какво изпитвах... - нова светкавица, последвана от силен гръм я накара да спре. Усещаше болката му и се чувстваше виновна за казаното. Дълбоко в себе си, тя знаеше, че го наранява до болка с думите си и все пак изпитваше нужда да му довери мислите и чувствата си.
-Предупредих те! - извика внезаоно той и се отдели за миг от нея, избягвайки погледа й.
-Предупредих те?! Само това ли ще кажеш?! - момичето отново се натъжи. То сведе поглед и остави тишината да предизвика отговора му.
-Прекрасно знаеше, че не е искрен към теб и въпреки думите ми избра да му вярваш.
-Обвиненията ти са безсмислени. Ти ми казваше да следвам сърцето си. Помниш ли? Повтаряше ми го всеки път, щом се налагаше да избирам... Помниш ли?
-Не искам да те обвинявам. Просто вярвах, че ще вземеш правилното решение и ще се вслушаш в онова, което ти казах. Ти знаеше, че той е лъжец и въпреки това му се довери.
-Аз... - думите му я засегнаха. Тя се почувства изоставена дори от него. Отчаяно се приближи за миг към него, но след това се отдръпна. Той беше прекалил и го знаеше. Беше позволил на ревността си да го заслепи и да изгуби контрол над себе си. Освен това сега беше наясно, че каквото и да каже, ще накара момичето да страда.
-Съжалявам, мила моя... - той се приближи до момичето и хвана ръцете му. Те бяха студени, а тя трепереше. Дрехите й бяха вече мокри, но тя сега беше дълбоко в мислите си и не чувстваше хладната прегръдка на вятъра.
-Върви си! - момичето отдръпна ръцете си от неговите и го погледна сърдито. Поглед изпълнен с донякъде заслужено презрение.
-Изслушай ме, аз... - опита се да обясни той, но тя го прекъсна.
-Върви си... - този глас изпълнен с болка сякаш го прониза.
-Моля те, прости ми... - каза в отговор той и посегна към нея, за да я прегърне.
-Не ме докосвай! - извика тя и се отдръпна. Тя застана с гръб към него, защото вече плачеше, а не искаше той да вижда сълзите й.
-Не се дръж с мен так, все едно виждаш него. Аз съм ти приятел, миличка, а не враг.
-Вече не си ми нужен! Върви си! - повтори тя отново. Думите й го пронизаха и го накараха да почувства болката й. Тя не премисляше какво говори. Просто изпитваше нужда да извика. Искаше да го накаже. Обвиняваше го за всичко и все още не осъзнаваше, че той се опитва да й помогне.
-Щом такова е желанието ти ще те оставя, но не съм виновен за отношението му към теб. Знам какво чувстваш, но не мога да остана настрана. Държа на теб и не искам да страдаш, мила моя, но това е живота. Явно е дошло времето да опиташ и от горчивото в този живот. Отивам си, но знай, че извикаш ли ме, ще се върна. Прошепнеш ли името ми, ще дойда отново. Потрябвам ли те, ще съм до теб. - щом каза това той с бавни стъпки се отдалечи, а ситните капчици дъжд заличиха бързо следите му.
-Върви си, нямам нужда от теб! - прошепна отново тя. Сега се опитваше да убеди себе си в казаното, но липсата му й тежеше. С думите си тя го бе принудила да я изостави. И все пак не искаше той да вижда сълзите й. Не искаше да се връща, но амо при мисълта, че той е далече се чувстваше сякаш част от нея липсва. Повтаряше си, че няма нужда от него и в същото време се нуждаеше от присъствието му, като от въздухът наоколо. Трябваше й прегръдката му, силна и даваща й подкрепа. Искаше да чуе тихият му нежен глас да прошепне отново думите „мила моя“ с онзи негов плам в очите, карайки я да се усмихне. Но не можеше да признае грешката си. Беше прекалено горда или просто се страхуваше. Страхуваше се да признае и нещо повече. Да признае, че изпитва нещо повече към него. Страхуваше се да не го загуди, защото едва сега бе осъзнала, че го обича истински. Едва сега беше почувствала обичта му в себе си. А му бе позволила да си отиде просто така...

20 април, 2007

Плачеш ли когато вали?! Вали ли, когато плачеш?!

Кап, кап, кап...ситни дъждовни капчици трополят по стъклото на стаята и чертаят различни фигурки по него, като картината се мени всеки миг с падащата нова капчица. От време на време в тъмнината се виждат проблясващите фарове на някоя кола, закъсняла да се прибере. Ярките светлини озаряват за миг стаята и след това отново изчезват. Някой укъснял пътник броди премзръзнал и подгизнал с изкривен от вятъра чадър в ръка. Тъжна нощ без звезди и луна, която да огрява пътя или да дава надежда на някой, от чийто очи се стичат сълзи.
Безкрайните дъждовни дни със своето тежко присъствие указват своето силно меланхолично влияние особенно на някой, в чието съзнание са надвиснали хиляди въпроси и мислите му се въртят като в омагьосан кръг, сякаш тези дни са предназначени да ни кажат кога е времето да изкажем чувствата си и да се отдадем на собствената си самота.
В подобно време си принуден да стоиш вкъщи и да търсиш веселие в някой скучен филм без всякакъв вид вътрешно излучване и смисъл. Това, че го гледаш само защото няма какво друго да правиш, сякаш го прави още по-безсмислен. Слушането на танцувална музика също е някак...неподходящо. Всеки поглед навън към онези стичащи се капчици отнема частица от усмивката ти и те кара да изгубиш желанието си да правиш всичко.
Накрая остават мечтите, които могат да поправят вече изгубеното настроение. Замисляш се за всичко онова, което ти се струва непостижимо и все пак е твоя мечта. Затваряш очи и с усмивка витаеш в облаците, а за няколко минути шумът навън сякаш го няма. И в един миг отново започваш да чуваш капчиците, колкото и тихи да са те. От време на време проблясва светкавица в небето и се чува тих гръм. Това привлича вниманието ти към стъклото, обрисувано с различни менящи се фигурки. Приближаваш се до него и мечтите изчезват. Онова стаено във времето нещо убива желанието за мечти и сякаш нашепва тихо: „Това са само мчети...те никога няма да станат реалност...“ . Неусетно погледът ти се премрежва от няколко горещи сълзи, които се стичат по тъжното лице. Самотата прониква в теб и те кара да загубиш надежда и просто да се взираш в ситния дъждец навън, очаквайки всеки миг всичко това да приключи...

И в крайна сметка рано или късно дъждът и гръмотевиците изчезват. С настъпването на новият ден една лека свежест и усмивка се крие в природата наоколо. Ето още няколко секунди и слънцето се показва зад няколко порозовели облачета... и всичко приключва, сякаш нищо не се е случило до онзи миг, в който не изгубиш контрол над собствените си мисли. Тогава гледаш небето и сякаш го молиш с натъжен поглед да завали. Стоиш без да продумаш и дума и пропускаш всичко да преминава около теб, а вътре в себе си искаш да изкрещиш. Денят свършва и се прибираш с каменно изражение и привидно спокоен поглед, прикривайки собствените си чувства. Затваряш се в стаята си и се взираш в леко облачното небе. С насълзени очи отново поглеждаш стъклото, по което сега фигурки няма. Това те кара да се чувстваш някак празен и тогава с нетърпение очакваш следващият път, когато ситните капчици ще затропат тихо по стъклото и ще нарисуват онези специални рисунки, с който да изпишат цяла една история...твоята. Същите онези капици, които предната вечер са ти носили безкрайна самота и отчаяние сега те карат да изпитваш нужда от тяхното присъствие. Те по някакъв специален начин са успели да докоснат душата ти и да изрисуват мислите ти, освобождавайки те от това бреме. И чакаш...времето лети...осъмваш на прозореца и с една почти изгаснала искрица надежда се взираш в небето, докато облаците не започнат да го скриват в тъмнина и не чуеш отново онзи тих шум, подобен на шепот или мелодия. Капчиците идват при теб след безброй молитви и разбираш, че те не са просто стичаща се от небето вода. Осъзнаваш, че те символизират частица от мислите ти и я предават на околните. Разбираш, че те не са създадени, за да отнемат мечтите ти, а просто от време на време да ти напомнят, че мечтите са илюзия и в един миг трябва да спреш да мислиш само за тях. Подсказват със съществуването си, че макар и вечер да няма звезди не си останал сам и твоято тих зов и плач ще бъде чут от някой, който няма да те укорява за грешките и да ти напомня за миналото, а ще те подкрепи каквото и да стане....

...И в този миг, когато усетиш леката шладна ръка на подкрепата и чуеш историята си, прошепната от дъждовните капчици, ще разбереш, че не си бил сам нито сега, нито предишната вечер. Ще разбереш, че е имало някой...или по-скоро нещо, което е изпитвало същото онова, което е мъчило сърцето и душата ти и ти е давало своята подкрепа в знак на разбиране. С последни сили преди да положиш глава на възглавницата в оставащите няколко часа на нощта ще чуеш тихият шепот на вятъра и онези дъждовни капчици: „Не си сам...аз съм с теб...не си сам...“. Тогава отърсвайки се от всичките мисли съмнения, тъга, чувства и ще затвориш очи в очакване на новият ден и най-вече на следващият път, когато ще изпиташ онова чувство на тъга и този път ще знаеш, че с малко вяра всичко ще се оправи. Ще знаеш, че не си сам...а онази видима само за теб история ще продължава да стои на стъклото.

27 март, 2007


Мрак и самота обгръщаха малката тъмна стая. Облаците навън и малките студени капчици дъжд, които се стичаха по стъклото сякаш образуваха малки фигурки само за един кратък миг, а след това изчезваха падайки надолу по високата сграда и падаха на вече влажната земя. Тяхното ромолене придаваше едно особенно звучене и превръщаха иначе непрекъснатата тишина в нещо вълшебно. Едно леко звучене на мелодия сякаш се чуваше и съвсем леко и нежно проникваше в съзнанието й.
Тя стоеше сама в стаята си в същия този на глед обикновен дъждовен следобед и се взираше в стъклото на прозореца. От време на време проследяваше с пръст танца на някоя самотна капчица, докато тя не достигнеше до своите приятели. Тогава малката ръчичка се спускаше надлоу по стъклото и оставаше подпряна на пода. В едно от студените стъкла тя виждаше собственото си изражение. То бе мрачно и изразяваше тъга, способна да порази и най-безчувственият човек на света и да го накара да я съжали. Но не това търсеше тя. Погледът й не спираше да броди по небесният склон, който се виждаше отвън и да търси своята съвършенна мечта, а небето сякаш пренасяше болката й и се опитваше да я вземе от нея, за да я успокои.
Няколко горещи сълзи се стичаха, мокрейки бледото й иначе тъй прекрасно лице. Усмивката, която обикновено заразяваше останалите и им даваше топлинка беше изчезнала, сякаш никога преди не бе съществувала. Малките тъмни очи продължаваха да съзерцават мрачното небе, виждайки неговия тъй прекрасен поглед. Но не онзи поглед, който й носеше безкрайно щастие. Не! Очите му сега бяха безмълвни. Той я гледаше с безкрайно безразличие и пренебрежение, способно да нарани и най-злия човек, неизпитващ топли чувства.
Не омразата беше причината за нейното страдание, а безразличието, което бе видяла по-рано същия ден. Как е възможно преди няколко часа всичко да е безкрайно красиво и щастието на любовта да не спира да дарява всички с блажената си топлинка и само миг след това прекрсаното нежно чувство да изчезне, връхлетяно от бури и дъжд? А може би тя просто се заблуждаваше, че нещо се случваше между тях и всичко бе просто една мимолетна игра, която бе приключила тъй внезапно и бързо, както се появяваше студеният вятър в нощта и поразяваше всичко с прохладния си дъх на самота. Може би... Но ако любовта им бе истинска, тя непременно щеше да остави болезнен спомен за съществуването си, напомняйки им за другия всяка изминала минута, ден и час...