27 март, 2007


Мрак и самота обгръщаха малката тъмна стая. Облаците навън и малките студени капчици дъжд, които се стичаха по стъклото сякаш образуваха малки фигурки само за един кратък миг, а след това изчезваха падайки надолу по високата сграда и падаха на вече влажната земя. Тяхното ромолене придаваше едно особенно звучене и превръщаха иначе непрекъснатата тишина в нещо вълшебно. Едно леко звучене на мелодия сякаш се чуваше и съвсем леко и нежно проникваше в съзнанието й.
Тя стоеше сама в стаята си в същия този на глед обикновен дъждовен следобед и се взираше в стъклото на прозореца. От време на време проследяваше с пръст танца на някоя самотна капчица, докато тя не достигнеше до своите приятели. Тогава малката ръчичка се спускаше надлоу по стъклото и оставаше подпряна на пода. В едно от студените стъкла тя виждаше собственото си изражение. То бе мрачно и изразяваше тъга, способна да порази и най-безчувственият човек на света и да го накара да я съжали. Но не това търсеше тя. Погледът й не спираше да броди по небесният склон, който се виждаше отвън и да търси своята съвършенна мечта, а небето сякаш пренасяше болката й и се опитваше да я вземе от нея, за да я успокои.
Няколко горещи сълзи се стичаха, мокрейки бледото й иначе тъй прекрасно лице. Усмивката, която обикновено заразяваше останалите и им даваше топлинка беше изчезнала, сякаш никога преди не бе съществувала. Малките тъмни очи продължаваха да съзерцават мрачното небе, виждайки неговия тъй прекрасен поглед. Но не онзи поглед, който й носеше безкрайно щастие. Не! Очите му сега бяха безмълвни. Той я гледаше с безкрайно безразличие и пренебрежение, способно да нарани и най-злия човек, неизпитващ топли чувства.
Не омразата беше причината за нейното страдание, а безразличието, което бе видяла по-рано същия ден. Как е възможно преди няколко часа всичко да е безкрайно красиво и щастието на любовта да не спира да дарява всички с блажената си топлинка и само миг след това прекрсаното нежно чувство да изчезне, връхлетяно от бури и дъжд? А може би тя просто се заблуждаваше, че нещо се случваше между тях и всичко бе просто една мимолетна игра, която бе приключила тъй внезапно и бързо, както се появяваше студеният вятър в нощта и поразяваше всичко с прохладния си дъх на самота. Може би... Но ако любовта им бе истинска, тя непременно щеше да остави болезнен спомен за съществуването си, напомняйки им за другия всяка изминала минута, ден и час...

Няма коментари: