20 април, 2007

Плачеш ли когато вали?! Вали ли, когато плачеш?!

Кап, кап, кап...ситни дъждовни капчици трополят по стъклото на стаята и чертаят различни фигурки по него, като картината се мени всеки миг с падащата нова капчица. От време на време в тъмнината се виждат проблясващите фарове на някоя кола, закъсняла да се прибере. Ярките светлини озаряват за миг стаята и след това отново изчезват. Някой укъснял пътник броди премзръзнал и подгизнал с изкривен от вятъра чадър в ръка. Тъжна нощ без звезди и луна, която да огрява пътя или да дава надежда на някой, от чийто очи се стичат сълзи.
Безкрайните дъждовни дни със своето тежко присъствие указват своето силно меланхолично влияние особенно на някой, в чието съзнание са надвиснали хиляди въпроси и мислите му се въртят като в омагьосан кръг, сякаш тези дни са предназначени да ни кажат кога е времето да изкажем чувствата си и да се отдадем на собствената си самота.
В подобно време си принуден да стоиш вкъщи и да търсиш веселие в някой скучен филм без всякакъв вид вътрешно излучване и смисъл. Това, че го гледаш само защото няма какво друго да правиш, сякаш го прави още по-безсмислен. Слушането на танцувална музика също е някак...неподходящо. Всеки поглед навън към онези стичащи се капчици отнема частица от усмивката ти и те кара да изгубиш желанието си да правиш всичко.
Накрая остават мечтите, които могат да поправят вече изгубеното настроение. Замисляш се за всичко онова, което ти се струва непостижимо и все пак е твоя мечта. Затваряш очи и с усмивка витаеш в облаците, а за няколко минути шумът навън сякаш го няма. И в един миг отново започваш да чуваш капчиците, колкото и тихи да са те. От време на време проблясва светкавица в небето и се чува тих гръм. Това привлича вниманието ти към стъклото, обрисувано с различни менящи се фигурки. Приближаваш се до него и мечтите изчезват. Онова стаено във времето нещо убива желанието за мечти и сякаш нашепва тихо: „Това са само мчети...те никога няма да станат реалност...“ . Неусетно погледът ти се премрежва от няколко горещи сълзи, които се стичат по тъжното лице. Самотата прониква в теб и те кара да загубиш надежда и просто да се взираш в ситния дъждец навън, очаквайки всеки миг всичко това да приключи...

И в крайна сметка рано или късно дъждът и гръмотевиците изчезват. С настъпването на новият ден една лека свежест и усмивка се крие в природата наоколо. Ето още няколко секунди и слънцето се показва зад няколко порозовели облачета... и всичко приключва, сякаш нищо не се е случило до онзи миг, в който не изгубиш контрол над собствените си мисли. Тогава гледаш небето и сякаш го молиш с натъжен поглед да завали. Стоиш без да продумаш и дума и пропускаш всичко да преминава около теб, а вътре в себе си искаш да изкрещиш. Денят свършва и се прибираш с каменно изражение и привидно спокоен поглед, прикривайки собствените си чувства. Затваряш се в стаята си и се взираш в леко облачното небе. С насълзени очи отново поглеждаш стъклото, по което сега фигурки няма. Това те кара да се чувстваш някак празен и тогава с нетърпение очакваш следващият път, когато ситните капчици ще затропат тихо по стъклото и ще нарисуват онези специални рисунки, с който да изпишат цяла една история...твоята. Същите онези капици, които предната вечер са ти носили безкрайна самота и отчаяние сега те карат да изпитваш нужда от тяхното присъствие. Те по някакъв специален начин са успели да докоснат душата ти и да изрисуват мислите ти, освобождавайки те от това бреме. И чакаш...времето лети...осъмваш на прозореца и с една почти изгаснала искрица надежда се взираш в небето, докато облаците не започнат да го скриват в тъмнина и не чуеш отново онзи тих шум, подобен на шепот или мелодия. Капчиците идват при теб след безброй молитви и разбираш, че те не са просто стичаща се от небето вода. Осъзнаваш, че те символизират частица от мислите ти и я предават на околните. Разбираш, че те не са създадени, за да отнемат мечтите ти, а просто от време на време да ти напомнят, че мечтите са илюзия и в един миг трябва да спреш да мислиш само за тях. Подсказват със съществуването си, че макар и вечер да няма звезди не си останал сам и твоято тих зов и плач ще бъде чут от някой, който няма да те укорява за грешките и да ти напомня за миналото, а ще те подкрепи каквото и да стане....

...И в този миг, когато усетиш леката шладна ръка на подкрепата и чуеш историята си, прошепната от дъждовните капчици, ще разбереш, че не си бил сам нито сега, нито предишната вечер. Ще разбереш, че е имало някой...или по-скоро нещо, което е изпитвало същото онова, което е мъчило сърцето и душата ти и ти е давало своята подкрепа в знак на разбиране. С последни сили преди да положиш глава на възглавницата в оставащите няколко часа на нощта ще чуеш тихият шепот на вятъра и онези дъждовни капчици: „Не си сам...аз съм с теб...не си сам...“. Тогава отърсвайки се от всичките мисли съмнения, тъга, чувства и ще затвориш очи в очакване на новият ден и най-вече на следващият път, когато ще изпиташ онова чувство на тъга и този път ще знаеш, че с малко вяра всичко ще се оправи. Ще знаеш, че не си сам...а онази видима само за теб история ще продължава да стои на стъклото.