29 май, 2007

Понякога думите са безсилни...


Една малка, облечена в черно фигурка на момиче влезе в училищния двор и се сля с тълпата ученици. Тя вървеше сякаш без посока след другите и не обръщаше внимание на нищо наоколо. За миг се спря и погледна нагоре. Тъмносиньото небе сякаш се беше надвесило над нея и заплашваше да падне всеки миг. Не я интересуваше. Беше заета да се рови из мислите си. Усети съвсем внезапен силен вятър, сякаш само около нея. Това я накара да отстъпи назад, но силната вълна сякаш я преследваше.
-Тук ли си? - чу се да казва. Вятърът внезапно утихна. Усещаше присъствието му. Знаеше, че той е тук, но не знаеше защо. Чу се биенето на звънеца. Тя поклати многозначно глава и тръгна към вратата. Едва пристъпи няколко метра напред и нова леденя струя я прониза.
-Какво искаш?! - извика, но писъците й бяха отнесени от вятъра. Тя, вече ядосана отново продължи пътя си. Внезапно видя сянка зад себе си, въпреки че слънце нямаше. Обърна се, защото усети студена ръка върху рамото си, но там нямаше никого. Сега беше изплашена. Незнаеше както иска той от нея и защо се държи така. Направи несигурна крачка назад, но отново усети онова студено присъствие. Щеше да извика, ако някой не бе й попречил, поставяйки ръка на устните й. Дръпна я назад и се чу глас, подобен на шепот.
-Последвай ме! - каза той. Едва ли имаше избор. Да не го последва, значеше да се изправи пред силата му. Не искаше да се подчини. Дръпна се и опита да го бутне назад от себе си.
-Остави ме! - извика и се обърна. Той беше пред нея. Онези тъмни, тайнствени очи...онази усмивка... Толкова бе копняла за този миг в самотните нощи. В същото време сега усещаше една промяна. Той не беше онова мило момче. Сега беше студен и груб с нея. Тя не разбираше какво го променило.
-Трябва да говоря с теб! - сериозен и твърд глас прекъсна мислите й. Той дръпна ръката й и я повлече нанякъде. Щом усети какво става тя се дръпна бясно и извика:
-Пусни ме! Когато те търсих, не се появи. Когато имах нужда от теб, беше далеч. Сега идваш тук и очакваш да те последвам и да продължавам да ти вярвам...
-Не исках да става така! - прекъсна я той, а гласът му сякаш отекна няоколо.
-Но стана! - каза тя. В този миг почувства болката му. Усети я в студенината на вятъра. Почувства я. Сякаш за първи път от много време насам можеше да усети мислите и чувствата му.
-Ти сама ме накара да си отида. Защо тогава ме потърси? - запита той вече спокойно.
-Просто... Не съм сигурна... Изпитах нужда да те видя... Исках те до мен... - не успя да довърши. В този миг всички спомени изплуваха в съзнанието й. Онзи сън... Виковете нощем... Писмото... Всичко. Затвори очи за миг и се опита да подреди мислите си. Беше объркана от всичко това.
-Защо си мислиш, че всичко може да се оправи? Защо мислеше, че след писмото ти ще се върна? - нов въпрос я накара да погледне към него.
-Ако не мислех така, нямаше да го напиша. Освен това сега си тук. - това я накара да се усмихе за миг. Сега го беше накарала да изгуби онази сигурност, с която я гледаше.
-Права съм, нали? Тук си, защото вярваш...
-Явно ме познаваш по-добре, отколкото мислех. Права си. Тук съм, защото не успях да забравя онези думи. Отитах и мислех, че е най-добре да си отида, но мисълта за теб постоянно ме изгаряше.
-Аз... Дори не предполагах, че... Аз мислех... - тя незнаеше какво да каже. Не очакваше да чуе това.
-Просто кажи какво чувстваш? - опита се да й помогне той. Студенината у него беше изчезнала сега.
-Страхувам се отново да не объркам нещо. Страх ме е да се доверя на чувствата си към теб, за да не ме боли отново.
-Няма да те нараня никога повече! - той се приближи до нея и погали косата й. Тя се дръпна за миг. Не беше сигурна дали това не е лъжа. Нещо й пречеше да повярва.
-Думите не са достатъчни... - отговори тя внезапно и щом се обърна, срещна сега объркания му поглед. След миг вече бе тръгнала към входа на училището, когато чу бързи стъпки зад себе си.
-Чакай! - чу гласа му. Несъзнателно спря и се обърна. Щеше да каже нещо, но той я изпревари, поставяйки нежно ръка върху устните й.
-Надявам се това да е достатъчно... - изрече той. След миг ръката му погали лицето й и я прегърна нежно.
-ОБИЧАМ ТЕ!!! - прошепна тихо и всичко това се сля с последвалата целувка. Целувка, която значеше изключително много и за двамата. Беше продължителна и страстна, оставяща ги без дъх. Тя бе символ на онова, което изпитваха един към друг и досега не смееха да го изрекът. Копнежът ги накара да желаят още. Сякаш с края на тази целувка живота им щеше да свърши. Тази целувка й бе достатъчна да разбере, че той наистина я обича. Допир, който правеше думите безсилни, пред чувствата...

22 май, 2007

Явно всичко бе лъжа...

Къде си, мили мой? Толкова неща аз трябва да ти кажа, но незнам откъде да започна. Прости ми, че те наранявах през цялото това време, говорейки за него. Прости ми, че останах сляпа за твоята любов. Прости ми, но върни се пак при мен. Нуждая се да си до мен дори сега. Нуждая се от теб, защото с присъствието си ти ми даваш надежда. Усмивката ти ме дарява с топлота и само при мисълта, че моига да те загубя ми се иска да умра. Живота ми без теб е нищо. И нямат смисъл дните ми дори. Защото моето сърце силно някого обича и този някого си ти...ОБИЧАМ ТЕ!!!
Искам да знаеш това...Върни се...Моля те...Върни се...Липсваш ми...Безкрайно...Боли ме....А далеч си ти...Върни се...Спаси ме...Върни ме към живота...Покажи ми щастието...Позволи ми...Да те обичам...Позволи ми...Обичам те...Върни се...Трябва...Искам...Те...Тук...и Сега...
липсваш ми...обичам те..върни се пак при мен...“


Всяка дума бе прочетена отново. Той я познаваше. Знаеше, че е прекалено горда, за да го моли така. Съмняваше се.
-Наистина ли чувства това? - чу се да казва. След миг се ядоса на себе си. Как можеше да се съмнява в нея. Та тя не бе способна да го лъже. Не бе способна да го нарани. Не и сега, след като знаеше какво чувства той към нея. Не можеше...и все пак съмнението продължаваше да го измъчва. Беше готов още сега да отиде при нея и в същото време нещо го спираше. Той бе наясно, че тя обичаше онзи нещастник, който я бе наранил и знаеше колко много държеше тя на него. Възможно ли беше да го е забравила толкова бързо?
-Не! Не мога да се върна. Не мога...Просто не мога. - повтаряше си. Сега се чувстваше ужасно. Незнаеше какво да прави. Не беше наясно какво изпитва към нея. Не беше наясно кога всичко това толкова се бе объркало. Бяха само приятели, а сега когато тя знаеше за чувствата му всичко сякаш се проваляше.
-Може би за нея ще е по-добре да изчезна. Нараних я достатъчно с думите и действията си. Но, по дяволите! Не мога да спра да мисля за нея. Какво ми става?
Не можеше да се познае. Не беше научен да обича. Това чувство не беше нещо, от което да има нужда. Бе живял целия си живот само с фалшива любов и лъжи и все пак усещаше нещо истинско в сърцето си. Знаеше какво е, но нещо го спираше. Беше изгубил вярата си в нея.
-Не! Не мога да се върна! По-добре ще е да си отида преди да е станало късно. - това бяха последните му думи. Листчето със странните символи за миг бе смачкано, разкъсано на хиляди малки парченца и захвърлено сред калните дъждовни локви. Той отмина и продължи по пътя си, а някъде там в празната стая една самотна душа се молеше посланието да бъде прочетено, почувствано...

18 май, 2007

Една сълза не стига...

Часове наред безпомощно взиране през прозореца, по който сега се стичаха малки дъждовни капчици. Мислите й се въртяха в кръг в отчаяни опити да намери начин да си го върне. И все стигаше до задънена улица. Решение сякаш нямаше...
Внезапно тя се изправи и бавно се запъти към отрупаното с учебници бюро. Посегна към едното чекмедже и извади един бял лист хартия. След това взе един малко изхабен молив и се върна на леглото си.
С треперещи пръсти държеше молива и незнаеше как да започне. Искаше с думите си да го накара да се върне. Липсваше й топлото му присъствие, даващо й незаменима сигурност. Искаше го до себе си просто заради самия него.
Писецът на молива докосна нежно белия лист и думите постепенно се занизаха една след друга. Ръката, все още потръпваща се плъзгаше леко, за да изпише разнообразните завъртулки, които изписваха мислите й. При всяка нова дума се чуваше шепот на страдание, излязъл от нея. Устните й се движеха леко , сякаш казвайки какво да бъде записано. Няколко сълзи я задавиха след миг. Ръката й остана на място, докато успее да премигне няколко пъти. За миг замъгления й поглед спря на едно място. Не трепваше. Чувство на съмнение я обгърна. Дали имаше смисъл да прави всичко това? Дали той щеше да обърне внимание на жалките й молби? И все пак какво друго й оставаше, освен да го моли, да се извинява безспир и да прошепва нежно, че го обича...?
Тя продължи отново да пише. Този път буквите се изписваха съвсем бавно. Думите бяха несвързани. Някои се повтаряха, описвайки обърканите мисли на момичето. Всичко това изглеждаше като една безкрайно дълга молба. Послание, в което тя бе успяла да покаже всичките си чувства към него. С това послание тя призна пред себе си и пред него, че наистина държи на него и онова, което изпитва към него е чисто и искрено. Но не беше приятелство, а нещо повече. Беше нещо много по-силно и значимо. Тя го обичаше с цялата си същност. С всеки миг съжаляваше все повече, че го е пуснала да си отиде и не го бе спряла. С всяка секунда го обичаше все повече и липсата му бавно отнемаше живота й. Желаеше го до себе си, имаше нужда от присъствието му... защото го обичаше истински. Обичаше го дори повече от живота си...
Изведнъж се чу гръм. Това я накара да погледне навън. Сега дъждът бе спрял. Само далечният екот от гръмотевицата все още разкъсваше съвършената тишина.
Тя погледна отново към листа. Две горещи сълзи се отрониха от очите й и намокриха хартията. Тя ги избърса нервно и се изправи. Излезе навън. Стъпките й отекваха тихо в тишината.
-Тук ли си? - прошепна тя в мрака. Отговор нямаше. Само лекия ветрец погали за миг косата й. Той беше там, но се криеше. Искаше да узнае какво ще му каже.
-Аз... - не успя да довърши мислите си - ...донесох ти това.
Тя беше сгънала листчето. Сега го остави на масичката отвън.
-Нямам какво повече да кажа. - изрече след няколко минути мълчание. След това се обърна и бавно се запъти към вратата. Щом я достигна се обърна отново с последна надежда, но писмото все още беше там, недокоснато и непрочетено.
Тя се прибра горе в стаята си и заспа, опитвайки повече да не мисли за него. А отвън бялото листче с несвързаните думи полетя за миг, духнато от вятъра. Една ръка го улови внезапно и с тъжно изражение зачете думите...

08 май, 2007

В капана на спомените

Безоблачна ясна нощ. На небето греят хиляди звезди. Само Луната се е скрила и не се показваше. Полъхваше лек, но студен ветрец, който караше раззеленилите се вече клонки да потръпнат, погалени от ледените ръце.


В малката обикновено разхвърляна стаичка на втория етаж лежеше тя. Уморените й от търсене очи най-сеъне бяха се затворили в сладка дрямка.
-Къде си? - тих зов се разнесе наоколо. Отговор нямаше.
-Върни се при мен... - нов съвсем тихо прошепнат зов.
-Тук съм, мила моя. - този път тя чу глас, но не неговия. Глас, навяващ й страх. Едно лице се появи от сенките.
-Ти ли си? - прошепна тя и се приближи. Внезапно чу писък, идващ отстрани. Огледа се и разбра, че се намира в някаква гора. Гъста мъгла се стелеше наоколо и й пречеше да види онова лице.

-Разбира се, че съм аз, мила моя. - отново онзи вледеняващ глас. Сянката внезапно изчезна щом тя затвори за миг очи.
-Не, не си ти. Аз...не те познавам! - отговори тя категорично момичето и пристъпи крачка назад. Изведнъж усети една студена ръка върху рамото си. Това я накара да изпищи и да се обърне. Щом го направи видя отново изчезваща в мъглата сянка.
-Кой си ти? - запита уплашено тя и започна нервно да се оглежда.
-Аз съм вътре в теб, мила моя. Аз отнемам онова, на което държиш. Ще ти отнема надеждата, както взех и доверието ти към
твоя приятел.
-Къде е той? - запита веднага момичето, но нищо не наруши тишината.
-Бягай, мила моя! - далечен, но достатъчно ясен зов. Тя веднага разпозна гласа му. Толкова пъти го бе чувала да прошепва „мила моя“, че можеше да го познае където й да се намираше.

-Не, мили мой! Не и без теб! - тя затича към мястото, от където бе чула гласа, но докато се оглеждаше за миг нова сянка изникна от мъглата и се спря пред нея.
-Къде отиваш, мила моя? - отново студеното присъствие. За миг то сякаш се вля в нея и я накара да отсъпи назад с писък. Внезапно се спъна в някакъв клон и падна на земята. Изведнъж тя почувства силна тежест в гърдите си. Сякаш се задушаваше, а сърцето й щеше да изскочи. Вече не чувстваше присъствието му. Той бе прекалено далеч. Тя чувстваше болката му, но усещаше, че той е далеч.
-Къде е той? Къде го отведе? - момичето се изправи и въпреки болката успя да направи няколко бавни несигурни крачки към едно дърво, на кето се подпря, докато успее да преодолее тежестта в себе си.
-Той си отиде. Изостави те. Ти сама го прогони. И сега той е далеч. Той си отиде...ЗАВИНАГИ! - думите прокънтяха в ума й. Тя видя лицето на своя любим за миг, а след това то изчезна. Очите й се замъглиха от напиращите сълзи.
-Той си отиде! Изостави те! - чу се отново едно далечно ехо. В този миг тя отвори очи, викайки:
-Не, мили мой! Не!
Събуди се. Трепереше. Всичко беше само сън, а бе толкова реално. Поемаше си въздух едва, едва. Очите й все още замъглени от видяното премигаха, докато не върнаха образа пред себе си. Думите все още отекваха. За миг тя закри лицето си, за да спре онзи студен глас. Страхуваше се. Внезапно се изправи и затърси трепетно неговото лице. Искаше поне за миг да зърне нежният му поглед и да почувства прегръдката му. Внезапно прозореца на стаята се отвори и студена струя вятър се впи в момичео. То излезе навън. С малки тихи стъпки вървеше покрай градините, пълни с безброй малки цветчета. Търсеше го, но не можеше да каже нищо. Нямаше сили и глас, за да извика.
-Къде си? - прошепна едва чуто. Отговор нямаше. Тя с отчаян поглед се върна в стаята. Не искаше да заспи отново. Страхуваше се да затвори очи. Онази празнота, която бе изпитала можеше да я убие. Тя сякаш изпиваше силите й. Отнемаше й всичко, както бе отнела любовта й. Караше я да се чувства сама. Изпитваше страх, че го е загубила.
-Остана сама! Той си отиде! - думите за пореден път я накараха нервно да се заоглежда. Чу тих шум, подобен на стъпки отвън. Погледна веднага през студеното стъкло, но там нямаше никого. Липсата му я караше да вярва, че той ще се появи, за да отнеме болката й. В същото време тя все повече се убеждаваше в противното. Вината от стореното онази нощ я изгаряше, сякаш постепенно отнемаше волята, надеждата, мечтите и любовта. Оставаше само самотата. Една вярна приятелка на тъжните самотни души. Приятелка, която връщаше спомените и всеки миг напомняше за грешките. Напомняше й, че е позволила на този нейн приятел да се докосне до най-хубавата и чиста част от ума, душата и сърцето й. Напомняше й, че го обича и също така, че му е позволила да си отиде, оставяйки след себе си единствено тихия шепот в съзнанието й. Оставяше и шумът от стъпки, които се отдалечаваха и постепенно заглъхваха, докато не изчезнеха напълно и дъждът не отмиеше следите по мократа земя.

06 май, 2007

Миг на самотата

-Тъжна ли си, мила моя? - чу се тихият му глас, донесен от вятъра. Тя поклати глава. Винаги, когато имаше нужда от подкрепа беше тук. Идваше с настъпването на нощта. Това бе неговото наказание. Криеше се в сенките и само заради своето момиче се появяваше. Образът му беше плод на съзнанието й и в същото време беше реален. Представите й за него бяха малко объркани. Той се появяваше толкова внезапно, както и изчезваше отново в сенките. За нея той беше като ангел. Пазеше я от злото в този живот и винаги намираше начин да я успокои.
-Защо си тук? - запита момичето и го погледна с тъмните си очи.

-Смятах, че имаш нужда от приятел... - отговори той малко несигурно и за миг изчезна.
-Чакай! Не си отивай! - извика тя в мрака, но вятъра отнесе думите й. Няколко сълзи се отрониха от очите й. Чу се тих плач, ридание и зов:
-Върни се...моля те...Върни се...
Тя се свлече на пода. Студеният вятър я пронизваше, сякаш хиляди остриета се впиваха в нея, а постепенно усилващия се дъжд я караше да трепери. Една светкавица за миг разцепи небето, карайки всичко наоколо за миг да проблесне. Грохотът, който накара всичко наоколо да потръпне накара момичето да скрие лицето си.
-Защо ме изостави?! Защо си тръгна?! Нали се заричаше, че няма да ме оставиш...но го направи... - с нови сили завика момичето. Казаното звучеше като молба да се върне и в същото време го укоряваше. Имаше нужда от него, но не искаше да си признае, чей липсва. Не искаше да се чувства зависима от него, но всъщност зависеше повече от колкото предполагаше.
-Сега пак бягаш. Тръгваш си. Знаеш, че имам нужда от теб... Знаеш, че живота ми без теб е невъзможен... - прошепна тя, обяснявайки го повече на себе си, отколкото на него.
-Не съм те изоставил. - тихият му шепот идваше някъде зад нея. Тя се изправи несигурно и го затърси с поглед.
-Тогава защо не...? - започна тя, но усети ръката му върху устните си. След миг силните му ръце я хванаха нежно през кръста.
-Тук съм, мила моя. Дори да искаш не мога да те оставя. Ти си най-специалният за мен човек. -Аз... - той не довърши думите си, защото момичето се обърна към него и свеждайки глава го прегърна.
-Липсваше ми, толкова силно копнеех да те видя.
-Затова съм тук. - той се усмихна, галейки сега влажната й, намокрена от дъжда коса.
Изведнъж нова светкавица проблясна някъде зад нея. Тя погледна назад, а погледа й се шляеше из сега черното небе. След миг се чу силен гръм, който я накара на потръпне. Той забеляза страха в очите й и каза:
-Не се страхувай, миличка. Аз съм тук и ще те пазя. - той я прегърна нежно и леката му усмивка накара страха да изчезне от съзнанието й. Той сякаш винаги знаеше какво да каже. Разбираше я напълно и мислите й бяха открити за него. Той беше преминал през много неща в своя живот и не искаше неговото момиче да допусне същите грешки като него. Искаше да отнеме лошото от живота й и усмивката на лицето й да не спира да грее, давайки му топлинка.
Доброто, което правеше той и моментите прекарани с момичето го караха да забрави болката си и да се почувства жив. Караха го да се чувства значим и наистина беше.
-Знаеш всичко, нали? - запита внезапо тя и със своя проницателен поглед го погледна изпитателно.
-Разбира се! - отговори той тихо, но в гласа му се усети леко трептене.
-Знаеш какво ми причини... Знаеш колко държах на него... Знаеш какво изпитвах... - нова светкавица, последвана от силен гръм я накара да спре. Усещаше болката му и се чувстваше виновна за казаното. Дълбоко в себе си, тя знаеше, че го наранява до болка с думите си и все пак изпитваше нужда да му довери мислите и чувствата си.
-Предупредих те! - извика внезаоно той и се отдели за миг от нея, избягвайки погледа й.
-Предупредих те?! Само това ли ще кажеш?! - момичето отново се натъжи. То сведе поглед и остави тишината да предизвика отговора му.
-Прекрасно знаеше, че не е искрен към теб и въпреки думите ми избра да му вярваш.
-Обвиненията ти са безсмислени. Ти ми казваше да следвам сърцето си. Помниш ли? Повтаряше ми го всеки път, щом се налагаше да избирам... Помниш ли?
-Не искам да те обвинявам. Просто вярвах, че ще вземеш правилното решение и ще се вслушаш в онова, което ти казах. Ти знаеше, че той е лъжец и въпреки това му се довери.
-Аз... - думите му я засегнаха. Тя се почувства изоставена дори от него. Отчаяно се приближи за миг към него, но след това се отдръпна. Той беше прекалил и го знаеше. Беше позволил на ревността си да го заслепи и да изгуби контрол над себе си. Освен това сега беше наясно, че каквото и да каже, ще накара момичето да страда.
-Съжалявам, мила моя... - той се приближи до момичето и хвана ръцете му. Те бяха студени, а тя трепереше. Дрехите й бяха вече мокри, но тя сега беше дълбоко в мислите си и не чувстваше хладната прегръдка на вятъра.
-Върви си! - момичето отдръпна ръцете си от неговите и го погледна сърдито. Поглед изпълнен с донякъде заслужено презрение.
-Изслушай ме, аз... - опита се да обясни той, но тя го прекъсна.
-Върви си... - този глас изпълнен с болка сякаш го прониза.
-Моля те, прости ми... - каза в отговор той и посегна към нея, за да я прегърне.
-Не ме докосвай! - извика тя и се отдръпна. Тя застана с гръб към него, защото вече плачеше, а не искаше той да вижда сълзите й.
-Не се дръж с мен так, все едно виждаш него. Аз съм ти приятел, миличка, а не враг.
-Вече не си ми нужен! Върви си! - повтори тя отново. Думите й го пронизаха и го накараха да почувства болката й. Тя не премисляше какво говори. Просто изпитваше нужда да извика. Искаше да го накаже. Обвиняваше го за всичко и все още не осъзнаваше, че той се опитва да й помогне.
-Щом такова е желанието ти ще те оставя, но не съм виновен за отношението му към теб. Знам какво чувстваш, но не мога да остана настрана. Държа на теб и не искам да страдаш, мила моя, но това е живота. Явно е дошло времето да опиташ и от горчивото в този живот. Отивам си, но знай, че извикаш ли ме, ще се върна. Прошепнеш ли името ми, ще дойда отново. Потрябвам ли те, ще съм до теб. - щом каза това той с бавни стъпки се отдалечи, а ситните капчици дъжд заличиха бързо следите му.
-Върви си, нямам нужда от теб! - прошепна отново тя. Сега се опитваше да убеди себе си в казаното, но липсата му й тежеше. С думите си тя го бе принудила да я изостави. И все пак не искаше той да вижда сълзите й. Не искаше да се връща, но амо при мисълта, че той е далече се чувстваше сякаш част от нея липсва. Повтаряше си, че няма нужда от него и в същото време се нуждаеше от присъствието му, като от въздухът наоколо. Трябваше й прегръдката му, силна и даваща й подкрепа. Искаше да чуе тихият му нежен глас да прошепне отново думите „мила моя“ с онзи негов плам в очите, карайки я да се усмихне. Но не можеше да признае грешката си. Беше прекалено горда или просто се страхуваше. Страхуваше се да признае и нещо повече. Да признае, че изпитва нещо повече към него. Страхуваше се да не го загуди, защото едва сега бе осъзнала, че го обича истински. Едва сега беше почувствала обичта му в себе си. А му бе позволила да си отиде просто така...