06 май, 2007

Миг на самотата

-Тъжна ли си, мила моя? - чу се тихият му глас, донесен от вятъра. Тя поклати глава. Винаги, когато имаше нужда от подкрепа беше тук. Идваше с настъпването на нощта. Това бе неговото наказание. Криеше се в сенките и само заради своето момиче се появяваше. Образът му беше плод на съзнанието й и в същото време беше реален. Представите й за него бяха малко объркани. Той се появяваше толкова внезапно, както и изчезваше отново в сенките. За нея той беше като ангел. Пазеше я от злото в този живот и винаги намираше начин да я успокои.
-Защо си тук? - запита момичето и го погледна с тъмните си очи.

-Смятах, че имаш нужда от приятел... - отговори той малко несигурно и за миг изчезна.
-Чакай! Не си отивай! - извика тя в мрака, но вятъра отнесе думите й. Няколко сълзи се отрониха от очите й. Чу се тих плач, ридание и зов:
-Върни се...моля те...Върни се...
Тя се свлече на пода. Студеният вятър я пронизваше, сякаш хиляди остриета се впиваха в нея, а постепенно усилващия се дъжд я караше да трепери. Една светкавица за миг разцепи небето, карайки всичко наоколо за миг да проблесне. Грохотът, който накара всичко наоколо да потръпне накара момичето да скрие лицето си.
-Защо ме изостави?! Защо си тръгна?! Нали се заричаше, че няма да ме оставиш...но го направи... - с нови сили завика момичето. Казаното звучеше като молба да се върне и в същото време го укоряваше. Имаше нужда от него, но не искаше да си признае, чей липсва. Не искаше да се чувства зависима от него, но всъщност зависеше повече от колкото предполагаше.
-Сега пак бягаш. Тръгваш си. Знаеш, че имам нужда от теб... Знаеш, че живота ми без теб е невъзможен... - прошепна тя, обяснявайки го повече на себе си, отколкото на него.
-Не съм те изоставил. - тихият му шепот идваше някъде зад нея. Тя се изправи несигурно и го затърси с поглед.
-Тогава защо не...? - започна тя, но усети ръката му върху устните си. След миг силните му ръце я хванаха нежно през кръста.
-Тук съм, мила моя. Дори да искаш не мога да те оставя. Ти си най-специалният за мен човек. -Аз... - той не довърши думите си, защото момичето се обърна към него и свеждайки глава го прегърна.
-Липсваше ми, толкова силно копнеех да те видя.
-Затова съм тук. - той се усмихна, галейки сега влажната й, намокрена от дъжда коса.
Изведнъж нова светкавица проблясна някъде зад нея. Тя погледна назад, а погледа й се шляеше из сега черното небе. След миг се чу силен гръм, който я накара на потръпне. Той забеляза страха в очите й и каза:
-Не се страхувай, миличка. Аз съм тук и ще те пазя. - той я прегърна нежно и леката му усмивка накара страха да изчезне от съзнанието й. Той сякаш винаги знаеше какво да каже. Разбираше я напълно и мислите й бяха открити за него. Той беше преминал през много неща в своя живот и не искаше неговото момиче да допусне същите грешки като него. Искаше да отнеме лошото от живота й и усмивката на лицето й да не спира да грее, давайки му топлинка.
Доброто, което правеше той и моментите прекарани с момичето го караха да забрави болката си и да се почувства жив. Караха го да се чувства значим и наистина беше.
-Знаеш всичко, нали? - запита внезапо тя и със своя проницателен поглед го погледна изпитателно.
-Разбира се! - отговори той тихо, но в гласа му се усети леко трептене.
-Знаеш какво ми причини... Знаеш колко държах на него... Знаеш какво изпитвах... - нова светкавица, последвана от силен гръм я накара да спре. Усещаше болката му и се чувстваше виновна за казаното. Дълбоко в себе си, тя знаеше, че го наранява до болка с думите си и все пак изпитваше нужда да му довери мислите и чувствата си.
-Предупредих те! - извика внезаоно той и се отдели за миг от нея, избягвайки погледа й.
-Предупредих те?! Само това ли ще кажеш?! - момичето отново се натъжи. То сведе поглед и остави тишината да предизвика отговора му.
-Прекрасно знаеше, че не е искрен към теб и въпреки думите ми избра да му вярваш.
-Обвиненията ти са безсмислени. Ти ми казваше да следвам сърцето си. Помниш ли? Повтаряше ми го всеки път, щом се налагаше да избирам... Помниш ли?
-Не искам да те обвинявам. Просто вярвах, че ще вземеш правилното решение и ще се вслушаш в онова, което ти казах. Ти знаеше, че той е лъжец и въпреки това му се довери.
-Аз... - думите му я засегнаха. Тя се почувства изоставена дори от него. Отчаяно се приближи за миг към него, но след това се отдръпна. Той беше прекалил и го знаеше. Беше позволил на ревността си да го заслепи и да изгуби контрол над себе си. Освен това сега беше наясно, че каквото и да каже, ще накара момичето да страда.
-Съжалявам, мила моя... - той се приближи до момичето и хвана ръцете му. Те бяха студени, а тя трепереше. Дрехите й бяха вече мокри, но тя сега беше дълбоко в мислите си и не чувстваше хладната прегръдка на вятъра.
-Върви си! - момичето отдръпна ръцете си от неговите и го погледна сърдито. Поглед изпълнен с донякъде заслужено презрение.
-Изслушай ме, аз... - опита се да обясни той, но тя го прекъсна.
-Върви си... - този глас изпълнен с болка сякаш го прониза.
-Моля те, прости ми... - каза в отговор той и посегна към нея, за да я прегърне.
-Не ме докосвай! - извика тя и се отдръпна. Тя застана с гръб към него, защото вече плачеше, а не искаше той да вижда сълзите й.
-Не се дръж с мен так, все едно виждаш него. Аз съм ти приятел, миличка, а не враг.
-Вече не си ми нужен! Върви си! - повтори тя отново. Думите й го пронизаха и го накараха да почувства болката й. Тя не премисляше какво говори. Просто изпитваше нужда да извика. Искаше да го накаже. Обвиняваше го за всичко и все още не осъзнаваше, че той се опитва да й помогне.
-Щом такова е желанието ти ще те оставя, но не съм виновен за отношението му към теб. Знам какво чувстваш, но не мога да остана настрана. Държа на теб и не искам да страдаш, мила моя, но това е живота. Явно е дошло времето да опиташ и от горчивото в този живот. Отивам си, но знай, че извикаш ли ме, ще се върна. Прошепнеш ли името ми, ще дойда отново. Потрябвам ли те, ще съм до теб. - щом каза това той с бавни стъпки се отдалечи, а ситните капчици дъжд заличиха бързо следите му.
-Върви си, нямам нужда от теб! - прошепна отново тя. Сега се опитваше да убеди себе си в казаното, но липсата му й тежеше. С думите си тя го бе принудила да я изостави. И все пак не искаше той да вижда сълзите й. Не искаше да се връща, но амо при мисълта, че той е далече се чувстваше сякаш част от нея липсва. Повтаряше си, че няма нужда от него и в същото време се нуждаеше от присъствието му, като от въздухът наоколо. Трябваше й прегръдката му, силна и даваща й подкрепа. Искаше да чуе тихият му нежен глас да прошепне отново думите „мила моя“ с онзи негов плам в очите, карайки я да се усмихне. Но не можеше да признае грешката си. Беше прекалено горда или просто се страхуваше. Страхуваше се да признае и нещо повече. Да признае, че изпитва нещо повече към него. Страхуваше се да не го загуди, защото едва сега бе осъзнала, че го обича истински. Едва сега беше почувствала обичта му в себе си. А му бе позволила да си отиде просто така...