08 май, 2007

В капана на спомените

Безоблачна ясна нощ. На небето греят хиляди звезди. Само Луната се е скрила и не се показваше. Полъхваше лек, но студен ветрец, който караше раззеленилите се вече клонки да потръпнат, погалени от ледените ръце.


В малката обикновено разхвърляна стаичка на втория етаж лежеше тя. Уморените й от търсене очи най-сеъне бяха се затворили в сладка дрямка.
-Къде си? - тих зов се разнесе наоколо. Отговор нямаше.
-Върни се при мен... - нов съвсем тихо прошепнат зов.
-Тук съм, мила моя. - този път тя чу глас, но не неговия. Глас, навяващ й страх. Едно лице се появи от сенките.
-Ти ли си? - прошепна тя и се приближи. Внезапно чу писък, идващ отстрани. Огледа се и разбра, че се намира в някаква гора. Гъста мъгла се стелеше наоколо и й пречеше да види онова лице.

-Разбира се, че съм аз, мила моя. - отново онзи вледеняващ глас. Сянката внезапно изчезна щом тя затвори за миг очи.
-Не, не си ти. Аз...не те познавам! - отговори тя категорично момичето и пристъпи крачка назад. Изведнъж усети една студена ръка върху рамото си. Това я накара да изпищи и да се обърне. Щом го направи видя отново изчезваща в мъглата сянка.
-Кой си ти? - запита уплашено тя и започна нервно да се оглежда.
-Аз съм вътре в теб, мила моя. Аз отнемам онова, на което държиш. Ще ти отнема надеждата, както взех и доверието ти към
твоя приятел.
-Къде е той? - запита веднага момичето, но нищо не наруши тишината.
-Бягай, мила моя! - далечен, но достатъчно ясен зов. Тя веднага разпозна гласа му. Толкова пъти го бе чувала да прошепва „мила моя“, че можеше да го познае където й да се намираше.

-Не, мили мой! Не и без теб! - тя затича към мястото, от където бе чула гласа, но докато се оглеждаше за миг нова сянка изникна от мъглата и се спря пред нея.
-Къде отиваш, мила моя? - отново студеното присъствие. За миг то сякаш се вля в нея и я накара да отсъпи назад с писък. Внезапно се спъна в някакъв клон и падна на земята. Изведнъж тя почувства силна тежест в гърдите си. Сякаш се задушаваше, а сърцето й щеше да изскочи. Вече не чувстваше присъствието му. Той бе прекалено далеч. Тя чувстваше болката му, но усещаше, че той е далеч.
-Къде е той? Къде го отведе? - момичето се изправи и въпреки болката успя да направи няколко бавни несигурни крачки към едно дърво, на кето се подпря, докато успее да преодолее тежестта в себе си.
-Той си отиде. Изостави те. Ти сама го прогони. И сега той е далеч. Той си отиде...ЗАВИНАГИ! - думите прокънтяха в ума й. Тя видя лицето на своя любим за миг, а след това то изчезна. Очите й се замъглиха от напиращите сълзи.
-Той си отиде! Изостави те! - чу се отново едно далечно ехо. В този миг тя отвори очи, викайки:
-Не, мили мой! Не!
Събуди се. Трепереше. Всичко беше само сън, а бе толкова реално. Поемаше си въздух едва, едва. Очите й все още замъглени от видяното премигаха, докато не върнаха образа пред себе си. Думите все още отекваха. За миг тя закри лицето си, за да спре онзи студен глас. Страхуваше се. Внезапно се изправи и затърси трепетно неговото лице. Искаше поне за миг да зърне нежният му поглед и да почувства прегръдката му. Внезапно прозореца на стаята се отвори и студена струя вятър се впи в момичео. То излезе навън. С малки тихи стъпки вървеше покрай градините, пълни с безброй малки цветчета. Търсеше го, но не можеше да каже нищо. Нямаше сили и глас, за да извика.
-Къде си? - прошепна едва чуто. Отговор нямаше. Тя с отчаян поглед се върна в стаята. Не искаше да заспи отново. Страхуваше се да затвори очи. Онази празнота, която бе изпитала можеше да я убие. Тя сякаш изпиваше силите й. Отнемаше й всичко, както бе отнела любовта й. Караше я да се чувства сама. Изпитваше страх, че го е загубила.
-Остана сама! Той си отиде! - думите за пореден път я накараха нервно да се заоглежда. Чу тих шум, подобен на стъпки отвън. Погледна веднага през студеното стъкло, но там нямаше никого. Липсата му я караше да вярва, че той ще се появи, за да отнеме болката й. В същото време тя все повече се убеждаваше в противното. Вината от стореното онази нощ я изгаряше, сякаш постепенно отнемаше волята, надеждата, мечтите и любовта. Оставаше само самотата. Една вярна приятелка на тъжните самотни души. Приятелка, която връщаше спомените и всеки миг напомняше за грешките. Напомняше й, че е позволила на този нейн приятел да се докосне до най-хубавата и чиста част от ума, душата и сърцето й. Напомняше й, че го обича и също така, че му е позволила да си отиде, оставяйки след себе си единствено тихия шепот в съзнанието й. Оставяше и шумът от стъпки, които се отдалечаваха и постепенно заглъхваха, докато не изчезнеха напълно и дъждът не отмиеше следите по мократа земя.

Няма коментари: