18 май, 2007

Една сълза не стига...

Часове наред безпомощно взиране през прозореца, по който сега се стичаха малки дъждовни капчици. Мислите й се въртяха в кръг в отчаяни опити да намери начин да си го върне. И все стигаше до задънена улица. Решение сякаш нямаше...
Внезапно тя се изправи и бавно се запъти към отрупаното с учебници бюро. Посегна към едното чекмедже и извади един бял лист хартия. След това взе един малко изхабен молив и се върна на леглото си.
С треперещи пръсти държеше молива и незнаеше как да започне. Искаше с думите си да го накара да се върне. Липсваше й топлото му присъствие, даващо й незаменима сигурност. Искаше го до себе си просто заради самия него.
Писецът на молива докосна нежно белия лист и думите постепенно се занизаха една след друга. Ръката, все още потръпваща се плъзгаше леко, за да изпише разнообразните завъртулки, които изписваха мислите й. При всяка нова дума се чуваше шепот на страдание, излязъл от нея. Устните й се движеха леко , сякаш казвайки какво да бъде записано. Няколко сълзи я задавиха след миг. Ръката й остана на място, докато успее да премигне няколко пъти. За миг замъгления й поглед спря на едно място. Не трепваше. Чувство на съмнение я обгърна. Дали имаше смисъл да прави всичко това? Дали той щеше да обърне внимание на жалките й молби? И все пак какво друго й оставаше, освен да го моли, да се извинява безспир и да прошепва нежно, че го обича...?
Тя продължи отново да пише. Този път буквите се изписваха съвсем бавно. Думите бяха несвързани. Някои се повтаряха, описвайки обърканите мисли на момичето. Всичко това изглеждаше като една безкрайно дълга молба. Послание, в което тя бе успяла да покаже всичките си чувства към него. С това послание тя призна пред себе си и пред него, че наистина държи на него и онова, което изпитва към него е чисто и искрено. Но не беше приятелство, а нещо повече. Беше нещо много по-силно и значимо. Тя го обичаше с цялата си същност. С всеки миг съжаляваше все повече, че го е пуснала да си отиде и не го бе спряла. С всяка секунда го обичаше все повече и липсата му бавно отнемаше живота й. Желаеше го до себе си, имаше нужда от присъствието му... защото го обичаше истински. Обичаше го дори повече от живота си...
Изведнъж се чу гръм. Това я накара да погледне навън. Сега дъждът бе спрял. Само далечният екот от гръмотевицата все още разкъсваше съвършената тишина.
Тя погледна отново към листа. Две горещи сълзи се отрониха от очите й и намокриха хартията. Тя ги избърса нервно и се изправи. Излезе навън. Стъпките й отекваха тихо в тишината.
-Тук ли си? - прошепна тя в мрака. Отговор нямаше. Само лекия ветрец погали за миг косата й. Той беше там, но се криеше. Искаше да узнае какво ще му каже.
-Аз... - не успя да довърши мислите си - ...донесох ти това.
Тя беше сгънала листчето. Сега го остави на масичката отвън.
-Нямам какво повече да кажа. - изрече след няколко минути мълчание. След това се обърна и бавно се запъти към вратата. Щом я достигна се обърна отново с последна надежда, но писмото все още беше там, недокоснато и непрочетено.
Тя се прибра горе в стаята си и заспа, опитвайки повече да не мисли за него. А отвън бялото листче с несвързаните думи полетя за миг, духнато от вятъра. Една ръка го улови внезапно и с тъжно изражение зачете думите...