22 май, 2007

Явно всичко бе лъжа...

Къде си, мили мой? Толкова неща аз трябва да ти кажа, но незнам откъде да започна. Прости ми, че те наранявах през цялото това време, говорейки за него. Прости ми, че останах сляпа за твоята любов. Прости ми, но върни се пак при мен. Нуждая се да си до мен дори сега. Нуждая се от теб, защото с присъствието си ти ми даваш надежда. Усмивката ти ме дарява с топлота и само при мисълта, че моига да те загубя ми се иска да умра. Живота ми без теб е нищо. И нямат смисъл дните ми дори. Защото моето сърце силно някого обича и този някого си ти...ОБИЧАМ ТЕ!!!
Искам да знаеш това...Върни се...Моля те...Върни се...Липсваш ми...Безкрайно...Боли ме....А далеч си ти...Върни се...Спаси ме...Върни ме към живота...Покажи ми щастието...Позволи ми...Да те обичам...Позволи ми...Обичам те...Върни се...Трябва...Искам...Те...Тук...и Сега...
липсваш ми...обичам те..върни се пак при мен...“


Всяка дума бе прочетена отново. Той я познаваше. Знаеше, че е прекалено горда, за да го моли така. Съмняваше се.
-Наистина ли чувства това? - чу се да казва. След миг се ядоса на себе си. Как можеше да се съмнява в нея. Та тя не бе способна да го лъже. Не бе способна да го нарани. Не и сега, след като знаеше какво чувства той към нея. Не можеше...и все пак съмнението продължаваше да го измъчва. Беше готов още сега да отиде при нея и в същото време нещо го спираше. Той бе наясно, че тя обичаше онзи нещастник, който я бе наранил и знаеше колко много държеше тя на него. Възможно ли беше да го е забравила толкова бързо?
-Не! Не мога да се върна. Не мога...Просто не мога. - повтаряше си. Сега се чувстваше ужасно. Незнаеше какво да прави. Не беше наясно какво изпитва към нея. Не беше наясно кога всичко това толкова се бе объркало. Бяха само приятели, а сега когато тя знаеше за чувствата му всичко сякаш се проваляше.
-Може би за нея ще е по-добре да изчезна. Нараних я достатъчно с думите и действията си. Но, по дяволите! Не мога да спра да мисля за нея. Какво ми става?
Не можеше да се познае. Не беше научен да обича. Това чувство не беше нещо, от което да има нужда. Бе живял целия си живот само с фалшива любов и лъжи и все пак усещаше нещо истинско в сърцето си. Знаеше какво е, но нещо го спираше. Беше изгубил вярата си в нея.
-Не! Не мога да се върна! По-добре ще е да си отида преди да е станало късно. - това бяха последните му думи. Листчето със странните символи за миг бе смачкано, разкъсано на хиляди малки парченца и захвърлено сред калните дъждовни локви. Той отмина и продължи по пътя си, а някъде там в празната стая една самотна душа се молеше посланието да бъде прочетено, почувствано...

Няма коментари: