29 май, 2007

Понякога думите са безсилни...


Една малка, облечена в черно фигурка на момиче влезе в училищния двор и се сля с тълпата ученици. Тя вървеше сякаш без посока след другите и не обръщаше внимание на нищо наоколо. За миг се спря и погледна нагоре. Тъмносиньото небе сякаш се беше надвесило над нея и заплашваше да падне всеки миг. Не я интересуваше. Беше заета да се рови из мислите си. Усети съвсем внезапен силен вятър, сякаш само около нея. Това я накара да отстъпи назад, но силната вълна сякаш я преследваше.
-Тук ли си? - чу се да казва. Вятърът внезапно утихна. Усещаше присъствието му. Знаеше, че той е тук, но не знаеше защо. Чу се биенето на звънеца. Тя поклати многозначно глава и тръгна към вратата. Едва пристъпи няколко метра напред и нова леденя струя я прониза.
-Какво искаш?! - извика, но писъците й бяха отнесени от вятъра. Тя, вече ядосана отново продължи пътя си. Внезапно видя сянка зад себе си, въпреки че слънце нямаше. Обърна се, защото усети студена ръка върху рамото си, но там нямаше никого. Сега беше изплашена. Незнаеше както иска той от нея и защо се държи така. Направи несигурна крачка назад, но отново усети онова студено присъствие. Щеше да извика, ако някой не бе й попречил, поставяйки ръка на устните й. Дръпна я назад и се чу глас, подобен на шепот.
-Последвай ме! - каза той. Едва ли имаше избор. Да не го последва, значеше да се изправи пред силата му. Не искаше да се подчини. Дръпна се и опита да го бутне назад от себе си.
-Остави ме! - извика и се обърна. Той беше пред нея. Онези тъмни, тайнствени очи...онази усмивка... Толкова бе копняла за този миг в самотните нощи. В същото време сега усещаше една промяна. Той не беше онова мило момче. Сега беше студен и груб с нея. Тя не разбираше какво го променило.
-Трябва да говоря с теб! - сериозен и твърд глас прекъсна мислите й. Той дръпна ръката й и я повлече нанякъде. Щом усети какво става тя се дръпна бясно и извика:
-Пусни ме! Когато те търсих, не се появи. Когато имах нужда от теб, беше далеч. Сега идваш тук и очакваш да те последвам и да продължавам да ти вярвам...
-Не исках да става така! - прекъсна я той, а гласът му сякаш отекна няоколо.
-Но стана! - каза тя. В този миг почувства болката му. Усети я в студенината на вятъра. Почувства я. Сякаш за първи път от много време насам можеше да усети мислите и чувствата му.
-Ти сама ме накара да си отида. Защо тогава ме потърси? - запита той вече спокойно.
-Просто... Не съм сигурна... Изпитах нужда да те видя... Исках те до мен... - не успя да довърши. В този миг всички спомени изплуваха в съзнанието й. Онзи сън... Виковете нощем... Писмото... Всичко. Затвори очи за миг и се опита да подреди мислите си. Беше объркана от всичко това.
-Защо си мислиш, че всичко може да се оправи? Защо мислеше, че след писмото ти ще се върна? - нов въпрос я накара да погледне към него.
-Ако не мислех така, нямаше да го напиша. Освен това сега си тук. - това я накара да се усмихе за миг. Сега го беше накарала да изгуби онази сигурност, с която я гледаше.
-Права съм, нали? Тук си, защото вярваш...
-Явно ме познаваш по-добре, отколкото мислех. Права си. Тук съм, защото не успях да забравя онези думи. Отитах и мислех, че е най-добре да си отида, но мисълта за теб постоянно ме изгаряше.
-Аз... Дори не предполагах, че... Аз мислех... - тя незнаеше какво да каже. Не очакваше да чуе това.
-Просто кажи какво чувстваш? - опита се да й помогне той. Студенината у него беше изчезнала сега.
-Страхувам се отново да не объркам нещо. Страх ме е да се доверя на чувствата си към теб, за да не ме боли отново.
-Няма да те нараня никога повече! - той се приближи до нея и погали косата й. Тя се дръпна за миг. Не беше сигурна дали това не е лъжа. Нещо й пречеше да повярва.
-Думите не са достатъчни... - отговори тя внезапно и щом се обърна, срещна сега объркания му поглед. След миг вече бе тръгнала към входа на училището, когато чу бързи стъпки зад себе си.
-Чакай! - чу гласа му. Несъзнателно спря и се обърна. Щеше да каже нещо, но той я изпревари, поставяйки нежно ръка върху устните й.
-Надявам се това да е достатъчно... - изрече той. След миг ръката му погали лицето й и я прегърна нежно.
-ОБИЧАМ ТЕ!!! - прошепна тихо и всичко това се сля с последвалата целувка. Целувка, която значеше изключително много и за двамата. Беше продължителна и страстна, оставяща ги без дъх. Тя бе символ на онова, което изпитваха един към друг и досега не смееха да го изрекът. Копнежът ги накара да желаят още. Сякаш с края на тази целувка живота им щеше да свърши. Тази целувка й бе достатъчна да разбере, че той наистина я обича. Допир, който правеше думите безсилни, пред чувствата...

Няма коментари: