17 юли, 2007

Време за промяна...


Тик-так...Тик-так...В последните секудни преди полунощ капризната госпожичка на име Мелинда Мейсън стоеше в стаята си и се чудеше каква ли лошотия да свърши. Под лошотия, разбира се, ставаше въпрос това чие сърце да нарани. Не! Тя не убиваше хора. Правеше ги нещастни. От съжаление към себе си се мислеше за велика, а беше едно симпатично на пръв поглед невинно момиче. Жаждата да вижда сълзите на другите сякаш успяваше да намали собствената й болка, затова че беше изгубила майка си с раждането си. е отнела живота й и сега изпитваше щастие от страданието на другите. Сякаш тази болка я крепеше жива.
Големи часовник в коридора след входната врата издрънка дванадесет пъти. Монотонен, разкъсващ тишината звук. Тиктакането наподобяваше ритъмът на сърцето й. След звъненето настъпи тишина, в която тя можеше да чуе собственото си дишане. То бе умерено, спокойно и в ритъм със сърцето й.
Тъмнокоската се изправи. Стрелна за миг един от портретите на стената. Там съзря в мрака сините топли очи на майка си. Тя имаше същите сини нежни кристални очи, но студени. Веднага извърна поглед. Една сълза се стече от очите й, но тя я избърса и излезе навън в мрака. Обичаше да излиза по това време с надеждата да срещне някой като нея. Не искаше да бъде сама повече, но се страхуваше. Никога не допускаше никой до себе си, от страх да не бъде наранена отново, защото обичала...И съдбата изправи пред нея някой напълно различен човек. Момче малко по-голямо от нея. Симпатично до колкото можеше да се забележи в мрака, но нещото, което привлече вниманието й, беше онзи негов поглед, изпълнен с щастие. Замечтал не нанякъде той гледаше към небето и вървеше. Бавно отекваше шумът от стъпките му. Той не я забеляза и подмина, докато внезапно не реши да пресече улицата на няколко метра от нея. Не се оглеа, защото не се чуваше шум от кола, но погледът на Мелинда веднага засече ярко светещите фарове на забързана кола. Като на лента от филм тя виждаше колата да се приближава към момчето, а то замечтано не я забелязваше.
-Пази се! - извика Мелинда и секунда по-късно затича към него. Още крачка...две... оставаха няколко метра до сблъсъка...момчето едва сега видя колата, но сякаш неможеше да помръдне...шофьорът и да искаше неможеше да спре колата без да отмине момчето. Оставаха няколко метра между колата и момчето, когато Мелинда го блъсна и заедно с него се хвърлиха на другия край на шосето. Сега Мелинда усещаше сърцето си да бие по-силно от всякога. Чувстваше се така, сякаш всеки миг ще изгуби съзнание. Трепетно се изправи и погледна към момчето, което беше направило същото. То беше по-малко уплашено от нея. Подаде й ръка и запита:
-Добре ли си?
Тя неможеше да отговори. Не беше на себе си. Не вярваше, че е направила подобно нещо. Никога преди не беше рискувала живота си за някой. Беше свикнала да бъде егоист, макар да не печелеше много от това. Но сега...Сега бе направила нещо ново, вълнуващо и за нейно най-голямо учудване - добро.

Няма коментари: