12 септември, 2007

Is there anybody out there...?

Тя бе останала сам сама в огромната къща на родителите си, които бяха заминали някъде за два-три дни и сега се чудеше какво да прави. Когато друг път обикновено стоеше в стаята си не й правеше впечатление, че е сама, но сега не се чуваше шумът от стъпките на майка й, когато я вика за вечеря или баща й, който обикновено се вляеше из къщата в търсене на своите "скъпоценни книжа". Беше толкова тихо, че госпожицата можеше да долови ритъмът на сърцето си, ако се заслушаше. Тя се изправи и закрачи бавно из стаята. Приближи се до прозореца и се взря в прекрасната градина. Майка й определено имаше вкус, що се отнася до цветята. От отвореното крило дори долиташе прекрасния аромат на малките фини и нежни деца на природата. След миг погледът й се плъзна по стената и достигна до античното бюро, на което най-отгоре се мъдреше любимата й тетрадка за драскулки, мисли и все такива неща. Това винаги я успокояваше и я караше да забрави грижите, но нещо в този миг я караше да не прави точно това. Сякаш знаеше, че дори да грабне моливът, няма да успее да напише или нарисува нищо.
Едва тогава тя с бавни стъпки се запъти към вратата. Постави ръка на дръжката и тъкмо щеше да отвори, когато чу стъпки. Идваха от първия етаж. Тя отвори съвсем безшумно вратата и забърза към спираловидно спускащите се стъпала надолу. Преди да затича надолу погледна през парапета, но не видя никой.
-Има ли някой там? - извика и гласът й отекна в празната къща. Струваше й се, че до такава степен чувството за самота я е обсебило, че си въобразява, че не е сама. Беше ли възможно наистина да е така...? Никой всъщност незнаеше.-Има ли някой? - запита тя отново, макар да знаеше, че е сама. Последните лъчи на слънцето вече се скриваха зад хоризонта. Тя беше седнала в ъгъла на пода и се бе облегнала на стената. Откакто се бе настанила там не бе спирала да мисли за това, че е сама и каквото и да направи няма да има смисъл. Дори да нарисува най-прекрасния портрет на майка си, няма да може да й го покаже и да чуе нещо мило като: "От теб, малката ми, ще стане страхотен художник!", а когато напишеше поредното стихче, нямаше да може да го покаже на баща си, който щеше да надигне глава над бюрото, отрупано с книги и документи. Нямаше да го чуе само да казва нещо одобритевлно, само за да й угоди.
Защо тогава тези дребни нещица толкова я притесняваха. След малко повече от двадесет и четири часа мама и татко отново щяха да са тук и щяха да видят какво е направила, докато ги е нямало. Но може би онова, което я спираше беше, че бе сама и така сякаш се губеше сред собствената си самота, докато светът навън продължаваше да съществува, времето да върви и нощта да гони слънцето.
-Наистина ли съм самичка? - чу се пресипналото й гласче да прошепва за последно, преди сънят да не я омая със своята дяволски привлекателна илюзия. Тя затвори уморени от търсене очи и единствено мисълта за утрешният нов ден я караше да вярва, че не е сама, макар да нямаше никой друг, освен тишината и самотата...
Nobody don`t have to be alone,
even in the dark when he is asleep.
Everyone of us need to know,

that he`s not alone.

11 септември, 2007

Please forgive me....

-Завърнах се... Изгрях отново с първите лъчи на слънцето и погалих земята... Докоснах те. Усети ли? Ръката ми се спусна по лицето ти преди още да се събудиш. Беше пареща и ледено студена едновременно. - като бързото пулсиране на сърцето си тя веднага се отдръпна. Говореше му нежно, както го правеше и преди, но сега бе изминало толкова много време, че сякаш бе забравила как да го докосне, без да го събуди... Без да го опари с горещата си длан, а ледено студените й пръсти да не успеят да вледенят кожата му.
-Знаеш ли колко време ми отне да направя това? Да се върна при теб? - прошепна отново и посегна с ръка да го докосне, но се отдръпна. Сякаш се страхуваше да не сгреши.
-Отне ми много... Ужасно много... И болеше... Но болката бавно затихваше... - в този миг почувства вината в гърдите си. Искаше да му каже още толкова много, а нямаше достатъчно време.
-Може би аз не се борих достатъчно... Може би се предадох твърде лесно, но по-лесно бе да избягам, вместо да търся причини и отговори. - една гореща сълза се стече по мрачното й лице и се впи във възглавницата му. Тя изтри следващата с ръката си, а ароматът на парфюм на китката й се разнесе из стаята като утринна свежест.
-Вероятно няма да разбереш онова, за което се върнах. Аз също не разбирам защо стана така, но свикнах да бягам и да се предавам лесно. Едва когато избягах разбрах какво губя, но вече нямаше значение, защото неможех да върна времето назад. Беше твърде късно...
Слънцето вече озаряваше с ярките си лъчи стаята в хиляди топли тонове, а от нея лъхаше хладнина. Макар и с трепереща ръка тя отново го погали. Този път докосна тъмната му коса и я разроши, както правеше преди. Една сълза капна на устните му.-Съжалявам, че избягах, но не мога да променя нищо повече. Прости ми... Прости ми... Прости ми... - тя заплака горчиво и се дръпна от леглото му. Той най-сетне дочу гласа й и отвори очи, но от нея бе останал само нежният аромат на парфюм. Той сънено разтърка очи и едва тогава усети топлината на слънцето по себе си. Видя сянката на вратата, но докато успее да осъзнае случилото се, тя вече бе далеч. Бе му оставила само спомените и онова красиво цвете, което той някога й бе подарил. Онази кремава на цвят орхидея, която той бе вплел в косите й в една слънчева утрин, като тази...