11 септември, 2007

Please forgive me....

-Завърнах се... Изгрях отново с първите лъчи на слънцето и погалих земята... Докоснах те. Усети ли? Ръката ми се спусна по лицето ти преди още да се събудиш. Беше пареща и ледено студена едновременно. - като бързото пулсиране на сърцето си тя веднага се отдръпна. Говореше му нежно, както го правеше и преди, но сега бе изминало толкова много време, че сякаш бе забравила как да го докосне, без да го събуди... Без да го опари с горещата си длан, а ледено студените й пръсти да не успеят да вледенят кожата му.
-Знаеш ли колко време ми отне да направя това? Да се върна при теб? - прошепна отново и посегна с ръка да го докосне, но се отдръпна. Сякаш се страхуваше да не сгреши.
-Отне ми много... Ужасно много... И болеше... Но болката бавно затихваше... - в този миг почувства вината в гърдите си. Искаше да му каже още толкова много, а нямаше достатъчно време.
-Може би аз не се борих достатъчно... Може би се предадох твърде лесно, но по-лесно бе да избягам, вместо да търся причини и отговори. - една гореща сълза се стече по мрачното й лице и се впи във възглавницата му. Тя изтри следващата с ръката си, а ароматът на парфюм на китката й се разнесе из стаята като утринна свежест.
-Вероятно няма да разбереш онова, за което се върнах. Аз също не разбирам защо стана така, но свикнах да бягам и да се предавам лесно. Едва когато избягах разбрах какво губя, но вече нямаше значение, защото неможех да върна времето назад. Беше твърде късно...
Слънцето вече озаряваше с ярките си лъчи стаята в хиляди топли тонове, а от нея лъхаше хладнина. Макар и с трепереща ръка тя отново го погали. Този път докосна тъмната му коса и я разроши, както правеше преди. Една сълза капна на устните му.-Съжалявам, че избягах, но не мога да променя нищо повече. Прости ми... Прости ми... Прости ми... - тя заплака горчиво и се дръпна от леглото му. Той най-сетне дочу гласа й и отвори очи, но от нея бе останал само нежният аромат на парфюм. Той сънено разтърка очи и едва тогава усети топлината на слънцето по себе си. Видя сянката на вратата, но докато успее да осъзнае случилото се, тя вече бе далеч. Бе му оставила само спомените и онова красиво цвете, което той някога й бе подарил. Онази кремава на цвят орхидея, която той бе вплел в косите й в една слънчева утрин, като тази...

1 коментар:

dreamly girl каза...

Ами честно да си кажа като прочетох този пост и от моето лице се пророни една топла сълза,която намокри лицето ми,очите ми се насълзиха.
Наистина много прочувствен пост.
Много жалко,че е тъй тъжен....И все пак имаш моите най-приятни впечатления от него!