16 февруари, 2008

Когато си отиваш...

Едно неразкъсвано мълчание се разнесе като аромат на парфюм из стаята, изпълващ всичко наоколо с поразяващо бавното тиктакане на стенния часовник. Леко потропване се чу като далечен шепот на стенание по стъклената маса и след миг тя въздъхна.
-Колко време можем да продължим така? Минути, часове, години!? - нервният й сега малко писклив гласец се разнесе високо и страскащо го в стаята.
-Защо го правиш? Защо се държиш така? - търсеше обяснение той и с тъжен поглед оглеждаше всяка част от нея...лицето, ръцете, устните, очите. Една единствена мисъл сега се въртеше в съзнанието му. Знаеше, че след този миг всичко между тях ще свърши. Усещаше го в сгъстилия се около него въздух, който поемаше тежко. Искаше да я докосне за последно. Искаше да я има отново в ръцете си, както беше преди. Искаше да заспива до нея и да я събужда с целувка. Искаше да докосне устните й и да я дари с последна завладяваща, чувствена, страстна и нежна целувка.
Тя погледна навън. Виждаше се вече отмалялото слънце, което след няколко минути щеше да се скрие зад хоризонта и да лиши всички от блясъка на нежните си лъчи. Почувства се виновна, че иска да сложи края на всичко това. Имаше да казва толкова много, искаше да направи още едно нещо, но не можеше. Нещо й пречеше. Не бе способна дори в последните мигове да изрече думите, които тежаха на сърцето й. Не можеше... Или не смееше...
-Защо не спрем с този театър? Сложи края и нека всичко това приключи. - внезапно каза той и се изправи. Тя го погледна за миг с проводно безчувствения си поглед и забеляза тъгата зад сърдитото му изражение.
-Не мога. - каза и отново се обърна, затваряйки уморени от мислене очи. Той се изненада. Тя беше тази, която искаше края на всичко между тях, а сега не можеше да го изрече. Не посмя да го погледне отново. Отвори очи отново към залязващото слънце. Виждаше как ечтите й изчезват една по една с настъпването на нощта, а не можеше да изрече последната дума.
-Не разбирам. Тогава защо е всичко това? - запита той и се приближи бавно зад нея, воден от желанието си да докосне нежната й, обсипана с лек аромат на парфюм кожа.
-Прости ми... - прошепна тя. Вгелда се отново в далечното слънце, което вече бе започнало да се скрива зад хоризонта. Душата й се изпълни с едно последно желание. Не можеше да се преструва повече, че нищо не се е случило.
-За какво да ти прощавам? - гласът му нахлу в тишината и той се приближи с още една несигурна стъпка към нея. Докосна нежно ръката й, плъзгайки пръсти по рамото й. Усети какт потръпна и се дръпна. След това несигурно се обърна към него, а лицето й бе обляно в кристални сълзици. Той посегна с ръка и вплете пръсти в тъмните й коси. Погали лицето й, а тя без да каже и дума гледаше тъжно надолу, без за миг да посмее да вдигне поглед към небесно сините му очи.
-Не плачи… - прошепна й той и я обгърна нежно в обятията си, а тя се сгуши в него като дете. Не искаше да тръгва. Не искаше този миг да свършва… Но трябваше. Най-сетне се отдръпна и го погледна. В погледът му сега го нямаше онзи блясък, с ойто я гледаше преди. Нямаше я онази нежна усмивка. Там бе само тъгата.
-Трябва да вървя. Ние… Аз… Трябва да продължим… - тя не можеше да довърши мислите си. Не бе способна да го изгуби. Не и след всичко, което се бе случило между тях.
-Обичам те! – каза той й преди тя да успее да отвърне я целуна и като за последно й предаде сякаш всичката си обич и страст само с тази единствена прощална целувка.
-Обичам те! Сега върви. Време е. Всичко си има со край. – каза той, но не можеше да скрие отчаянието си. Чувстваше, че ако я пусне сега, никога повече нямаше да я види, но тя трябваше да замине.
-Знаеш, че ако можех… Никога не бих те оставила. Никога! Обичам те! Обещай ми, че някой ден… Обещай ми… - тя сведе поглед, задавна от сълзите и болката в сърцето.
-Обещавам ти, мила моя! Обещавам, че някой ден… Някой ден ще можем пак да бъдем заедно. – той отново я прегърна и никога не би я пуснал, ако отвън не се бе чул клаксонът на колата, която я чакаше.-Обичам те! Ще се върна! Обичам те! – прошепна тя за последно и след това без да се обръща излезе през вратата. Едва достигна до колата, плачейки безспирно, а той я последва, но остана на вратата. Гледаше я да се изгубва в далечината и сякаш виждаше края на всяка своя надежда. Свлече се на пода и остана там няколко часа, докато осъзнае какво бе изгубил. Спомняше си всеки миг, прекаран с нея. Спомни си как я бе срещнал и как всяка прекарана секунда с нея му носеше щастие. Само заради този миг си заслужаваше да продължи да се събужда сутрин. Копнееше само за нея нощ и ден и всяка друга му бе напълно безразлична. Независимо как щеше да спази обещанието си и щеше да преплува дори океана, който ги делеше сега, за да погали лицето й още веднъж. Само заради тази вечна любов си заслужаваше да чака цял живот, за да я види и прегърне. Защото я обичаше безкрайно.