25 март, 2008

Времето ли бързаше или аз закъснях?

Friendship isn't how you forget, but how you forgive.
Not how you listen, but how you understand.
Not how you see, but how you feel.
Not how you let go, but how you hold on!

Наистина се замислям в последно време за това. Нещата се случват толкова бързо, че докато успея да се усетя вече всичко е различно. Сякаш е сън, в който аз не участвам, а само наблюдавам и в същото време съм там. Смея се. Забавлявам се... Просто живея. Определено се чувствам жива. Сега съм на място, където мислех, че е ужасно трудно да се намерят истински приятели. Понякога продължавам да го мисля, но все пак успях. Жалко е само, че малко поизгубих контакт със старите любими съученички, но затова не само времето е виновно.
Но не за тези приятели имах да кажа нещо. А за новите. Тези, които допреди няколко месеца не познавах. Бяха само имена и хиляди предположения какво се крие зад името. Очаквах да срещна предателство зад всеки ъгъл и болка и самота. Очаквах, че ще бъде трудно. И наистина беше, но само за миг. Защото не само аз бях толкова уплашена. Явно всички бяхме. Всеки се стараеше да скрие себе си зад фалшива усмивка и добронамереност. Но с времето, онова бързащото време, което ме постави в ролята на свидетел, успях да ги видя. Не просто имената, а хората зад тях.
Най-чудното за мен беше, че онова, което очаквах го имаше, но по-хубавото беше, че намерих приятели. Хора, които ме познават от толкова скоро и все пак ми доверяват мислите и чувствата си. Деца също като мен, които понякога се страхуват и понякога тъжат, но намират сили да се изправят, защото знаят, че има някой до тях. Разбрах, че и мен не ме е страх да падна, защото някой винаги ще ми подаде ръка, за да се изправя.Може би това беше тайната, която се опитвах да открия и почувствам за себе си. Сега знам, че съм част от цялото и не съм просто "невидима", защото ако лиспвам някой ще забележи. Ако изчезна, някой може би ще се разтревожи и ще се обади, само за да чуе гласа ми. Сега съм там, където принадлежа и може би и досега е било така, но ми липсваше сигурността. Ще има още много нови неща, които да откривам за новите приятели и още толкова много мигове, които ще споделяме през следващите няколко години. Странното е, че сякаш чувствам, че съм ги познавала през целия си живот и ги чувствам страшно близки за малкото време, прекарано заедно.
Но все пак съм още "зайче", а животът продължава. Кой знае, може би най-сетне открих онова, което търсех. Открих себе си.

01 март, 2008

Както някога...

Няма сърца и няма души. Няма вяра и няма мечти. И няма "един", а само "всички", а аз съм просто една от тях. Скитам и търся всичко изубено и опитвам да намеря своя път.
Всеки ти се струва еднакъв, точно както другите, а малкото, различните, които се скитат самотни, остават незабелязани.
И аз ще вървя по улицата, както всеки предишен ден. Ти може би ще ме видиш, но погледа ти ще се плъзне натам по пътя на никъде и ще продължиш напред, сякаш никога не си ме срещнал. Аз може би ще се обърна и ще извикам името ти, и ще чуеш моя глас, но няма да се заслушаш в думите ми. Ще си тръгнеш както преди. Забравил си, приятелю, всяка наша мечта, прошепната на лунна светлина. Забравил си да чуеш песента на птиците и да посрещнеш деня с усмивка. Загубил си бляска в очите си, защото си забравил да живееш. Аз може да плача, да съм сама, но все още вярвам в себе си и в утре. А ти, приятелю, си се превърнал в един от онези, изгубили красотата и смисъла в сега пустия си живот.
Спомняш ли си, приятелю, как до късно бяхме будни, завладени от блясъка на звездите. Знам, че онова чувство, сякаш можем да променим света с един замах, няма да го намериш никъде, приятелю. А намериш ли го, то думите ми са излишни.
Но в името на онова приятелство, остани с мен тази нощ, приятелю, за да посрещнем изгрева ... заедно ... както някога...