14 септември, 2008

Какво си мислех всъщност?

Не очаквах нищо. Не можех да се сетя поне за една смислена мисъл, към която да се придържам. Не ме интересуваше дали вали или е слънчево. Дали щях да бъда обявена за луда или изобщо дали някой щеше да се зачуди какво не ми е наред. Нямаше значение. Най-важното от всичко бе, че исках да е истина!
Имах нужда да знам, че съществува нещо повече от просто обикновеното скучно ежедневие. Исках да вярвам, че в сенките наистина се крие нещо опасно и мистично, чиито очи сега ме изпиваха тайно и чуваха дори ритъма на сърцето ми. Имах нужда да вярвам!
Страхът беше изчезвал. Беше изчезнала онази паника и подтискащото чувство, че червени очи дебнат в мрака, за да се появят, когато най-малко очаквам и писъкът ми да огласи иначе студеният въздух, разкъсвайки тишината. Какво ми ставаше?! Досега преди да се бях побъркала от страх?! Не можех да позная себе си в онзи миг. Стоях там и знаех, че нещо ще се случи, но не очаквах нищо.


-Хайде... - прошепнах. Чувството за далечност към всичко онова, което принадлежеше на митовете и легендите започваше да ме обвзема. Исках да спре! Исках да продължа да вярвам сляпо. Дори да се страхувах до толкова, че да се разпищя истерично, дори да остана без дъх от все по-забързаното ми сърце и недостигът на кислород в момента. Нямаше да избягам. Щях да остана на все същото място в тъмнината. Знаех го. Бях прекалено обзета от чувството за далечност, което толкова силно се опитвах да залича в момента. Как, по дяволите, можех да вярвам в разни легенди?! Как можех да казвам, че не ме е страх?!
Чувах сърцето си толкова силно, че сякаш звукът излизаше от мен и се лееше наоколо като сигнал. Бях там и бях сама. Беззащитна към онова, което несъзнателно очаквах и толкова силно копнеех най-сетне да се появи, за да свърши това очакване. Дали изобщо нещо щеше да се случи?! Може би просто бях се побъркала. Може би студеният въздух, който се впиваше в тялото ми бе замъглил разума ми и започвах да действам напълно неадетватно.
-Не! - ядосах се на себе си. Как можех да вярвам, че всичко е просто илюзия. Не можех! Трябваше да продължа да чакам. Трябваше да вярвам и дори да се страхувам в момента, но неможех. Усещах надигащото се разочарования накъде дълбоко в себе си. Обвих ръце около себе си в опит да намаля студенината, която обсебваше всеки сантиметър от кожата ми и в същото време се опитвах да се задържа права. Мисълта, че може да е нереално ме караше да се мразя и в същото време да започвам да разбирам защо все още стоях тук. Ако наистина нещо щеше да последва какво правех още тук? Защо нямаше и следа от уплаха по лицето ми, а краката ми не искаха да се впуснат в отчаян бяг към топлото легло, което ме чакаше?
Нямаше логика. Знаех, че е така. Всичко, което правех през последните дни сякаш нямаше смисъл. Не бе първата вечер, в която бях тук и обикалях покрай тъмните дървета в отречено очакване. Беше си глупост да се заблуждавам и все пак бях тук. Къде ли беше онова нещо, чиито очи ме следяха? Нямаше ли най-сетне да ме нападне? Нямаше как да се защитя. Бях идеалната мишена в този миг, но нищо не последва.
"Това е толкова глупаво дори и за теб." - можех да чуя заядливият глас в главата си. Беше прав. Знаех, че е глупаво да вярвам и все пак се надявах, че онова нещо ще дойде. Ще дойде, за да ме нарани.
Или не осмислях думите си или просто умът ми не искаше да осъзнае колко ужасно нещо можеше да ми се случи, ако неизречените молби се окажеха реалност. Може би нямаше смисъл и логика. Може би просто бях обсебена от идеята. Може би просто се бях побъркала необратимо.

И все пак чаках. Стоях там. Не се страхувах. Единствено сърцето ми издаваше всяка по-силна мисъл, като на моменти чувствах как ще изхвръкне от отчаяние. То също като мен очакваше края... Или може би началото...

Muse - Time is running out

Няма коментари: