14 септември, 2008

Към неизвестното

Страхувах се да погледна напред и да видя предстоящото пред себе си. Опитвах се да не гледам пътя изобщо. Не ме интересуваше в коя посока ще поеме и къде ще ме отведе утрешният ден. Нямаше значение. Започвах да се чудя дали изобщо някога е имало? Може би. Но бе просто временно просветление. Просто лъч светлина, който бях решила да следвам сляпо, като отново пътят нямаше значение. Важна беше малката светлинка. Ясно си спомням няколкото пъти, когато успях да я зърна и когато я последвах, докато не достигнах до онзи тунел и изгубих светлинката си. Изгубих се сред този толкова объркан и преплетен път.
Пътят, който се менеше със всяка стъпка. С всяко малко решение, което правех всеки ден. Усещах го. Усещах промяната, но някакси не беше от значение. Просто трябваше да продължа ва вървя. Да следваш сляпо пътя никога не е било лесно. Препъвах се, падах, наранявах се, плаках... И някак си все намирах сили да се изправя, понякога сама, а друг път с приятелска ръка до себе си, която да поема, когато не можех да продължа. И все пак съм тук. Няма значение как съм достигнала до моментното си съществувание в моя си свят. Няма значение пътя, имат значение само онези, които бяха пресекли пътя ми или бяха вървели с мен по него... За кратко.
Това кратко минаваше и те си отиваха, а аз продължавах, макар и бавно. Продължавах, макар и сама. Това ме доведе тук. Доведе ме на моят спокоен бряг близо до вълните, но никога вътре в тях. Можех само да гледам другите, без да имам смелост да се хвърля заедно с тях във черната вода и да се боря срещу нея. Страхувах се, че няма да намеря пътя си назад.
Но защо ли изобщо си мислех това? Та нали пътят нямаше значение. Той просто бе нишката, предназначена за мен и която следвах без въпроси всяка секунда. Но не искам това да продължава! Не искам да следвам сляпо пътя без да мога да реша накъде да завия и къде да спра. Дали беше твърде късно да си поискам свободата на избор? Дали сега бях достатъчно смела да вдигна глава и да се вгледам напред, за да направя моите собствени решения без да съжалявам и без да изгубя отново малката появила се светлинка?
Някак си знаех, че този път съм права. Чувствах сигурността във всяка крачка, която правех. За толкова кратко се почувствах истински жива. Успях да почувствам въздуха по-чист, слънцето по-ярко, дъждът по-студен, вятърът по-силен.
Знаех защо. Това не бе поредната светлинка. Не следвах никого и нищо. Вървях на пътя редом с онези също като мен желаещи свободата. Вървях и смелостта идваше от всяка капчица кръв във вените ми. Идваше с всяко вдишване на свежия вятър, с всеки слънчев лъч по лицето ми.
Завладяваше ме. Бе толкова приятно това чувство на свобода. Толкова... Незаменимо. Не исках да свършва. Не можеше, защото знаех, че ако падна сега, всичко ще свърши и ще се озова отново сама на онзи прашен път в началото. Знаех го, а толкова много ненавиждах онова място. Мразех пясъка и камъните, мразех тънкото мостче, мразех прахта, която вятърът караше да замъглява очите ми. Щях да намразя и себе си, ако позволях да се върна там.
Не знаех, дали ще мога някога да спра да следвам този път на смелост и решителност. Почувствах се пристрастена към животата на всичко около себе си. Можех да повярвам във всичко. Можех да бъда всичко. Нямаше да мисля за провалът. Нямаше да се настройвам за поражения. Просто щях да продължа да вървя, следвайки пристрастено здрача, който ме водеше към пълното затъмнение, където светлината нямаше значение.


Какво значение има дали я нямаше луната?
Какво значение имаше накъде ме водеше тази моя пристрастеност.
Стигаше ми само да знам, че беше там.
Дори да паднех, дори да болеше след това,
щях поне да съм се насладила докрай на здрача,
на тъмнината и на пълното затъмнение,
в което навлизах с всяка крачка...
Напред към неизвестното.

Good Charlotte - I just wanna live

Няма коментари: