26 декември, 2008

Простичката истина

Вече минаваше полунощ, а тя все още стоеше на летището. Самолетът му закъсняваше с повече от час. Навън бе студено и валеше силен дъжд. Беше цяло чудо как в такава нощ имаше полет. Току що бяха съобщили на всички чакащи да се приготвят да посрещнат роднините и приятелите си. Скоро тя щеше да го види отново след толкова дълго време на раздяла. Тръгна към вратата, от която щеше да се появи той. Бързаше и дори не се оглеждаше. Знаеше, че веднъж види ли го ще го познае. Не можеше да се е променил много. Може би щеше да бъде малко пораснал, но усмивката му щеше да си е същата. Беше права - в мига щом вратата се отвори съзря лицето му. Забърза към него и го прегърна преди той дори да я види. Не можеше да повярва, че наистина той бе тук до нея.
-Липсваше ми! - чу се тя да казва.
-И ти на мен. - отвърна той.
Заедно тръгнаха обратно към вкъщи в този късен час хванати за ръце. Решиха да повървят както в доброто старо време и да поприказват малко. Вятърът се впиваше в палтата им, но никой от тях не забелязваше студенината. Вървяха в мълчание известно време, докато най-сетне тя не попита:
-Как беше твоята толкова дълга ваканция?
-Добре. - отвърна само той.
-Добре ли пътува? - последва нов въпрос. Тя отчаяно се опитваше да го заговори както преди и неловкото мълчание да изчезне.
-Да. - беше отговорът. Нямаше я характерната усмивка и някоя от онези негови шеги.
-Радвам се. - отвърна тя и продължиха да вървят в мълчание.
-Така и не ми каза... Защо всъщност замина? - запита отново тя.
-Просто така. - отвърна той, продължавайки да гледа напред, сякаш не разговаряше с нея, а с някой друг.
-Без причина? - учуди се тя.
-Да. - при този отговор тя спря на мястото си.
-Какво ти се е случило? Какво те е променило толкова? - запита тя и изпита желание да заплаче. Не можеше да познае човека до себе си. Той бе толкова студен и различен.
-Знаеш ли какво ми се случи - запознах се с теб. - отвърна той и най-сетне я погледна, но очите му не бяха кадифени както винаги, бяха студени и безизразни.
-Какво искаш да кажеш? Какво направих, за да...? - запита тя. Беше объркана. Не можеше да разбере как той се бе променил толкова.
-Не си направила нищо. Вината е моя. Влюбих се в теб. - каза й той с горчивина.
-Но как това... ? - започна тя, но не успя да довърши думите си.
-Ти знаеше за това. Проблема е там, че не те интересуваше. Бях ти просто приятел.
-Беше много повече от това. Можех да ти се доверя за всичко. - заговори тя.
-Не знаеше, че всяка нощ бе в съня ми, нали? Не знаеше, че исках да съм с теб повече от всичко. - отвърна й той.
-Аз... - тя не знаеше както да каже.
-Да, ти. Ти се появи в живота ми толкова отдавна, че бях свикнал с присъствието ти и с това, че не ме забелязваше. Докато най-сетне не видя, че през цялото време съм до теб, като твоя сянка. Да се преструвам, че не съществуваш, когато и ти правиш същото е лесно, но да говориш с мен... да ми се усмихваш... е нещо, което не можех просто за забравя.
-Нямах представа, че се чувстваш така. - прошепна тя.
-И аз нямах, докато не осъзнах, че никога няма да си с мен. Затова заминах. - каза той и затвори очи, сякаш за да отпъди нараняващите го спомени.
-Никога не съм искала да става така. - каза тя, а в очите й вече блестяха няколко сълзи. Не можеше да повярва, че именно тя е тази, която е заличила онази усмивка от лицето му.
-Но стана точно така. И първите дни без теб бяха наказание. Но постепенно спрях дасе връщам към спомена за теб. Спря да ме интересува дали си добре, къде си и с кого си. - каза той и дръпна ръката си от нейната.
-Защо си дойде, щом не те интересува нищо? - запита тя.
-Върнах се, за да докажа на теб и на себе си, че не завися от твоите желания и действия. Исках да съм сигурен, че всичко за мен е минало, преди да продължа. - каза той с гордост. Беше постигнал целта си.
-Значи сега съм само спомен... - въздъхна тя и сведе глава.
-Дори по-добре - сякаш никога не си съществувала за мен. - отвърна той и тръгна по пътя си, оставяйки я сама. Тя не можеше да продължи като него. Не можеше просто да забрави и да се преструва, че нищо не се е случило. Бе загубила приятел, но и нещо много повече. Бе загубила може би единствения човек, който някога я е обичал истински. А сега тя бе тази, която осъзнаваше колко много го обича и знаеше, че никога няма да си го върне, просто защото никога не е бил нейн и никога няма да бъде.

2 коментара:

Baby Doll каза...

Искам продължение и това е!Тази история трябва да се продължи...толкова е интересна и затрогваща...Просто ще те врънкам докато не го направиш цял роман ;)

Пс:И аз те обичам! :д *гуш*

just a stranger каза...

Малилее, къде се набутах сега ;d;d Ще се опитам да му измисля продължение, ама ниищичко не обещавам ;d;d
Бай дъ уей, и аз те бичкам, милу!{hugss}