02 април, 2009

Единствена... И само моя...

Кратка е тази моя вечност, в която крия се в тъмните часове на нощта. Една и съща бе... Когато се появи онази ярка светлина, разкъсваща мрака... Нямах силите да я спра... Нямаше начин... Единствено можех да стоя, да се взирам невиждащо в нея и да чакам да си отиде...
Светлина и дар, които никога преди не бих поискала... Пристрастеност... Невъзможна... Пронизваща... Безкрайна... Носеща твоето име...
Преминах всяка поставена от мен самата граница... Твоя такава никъде по пътя не срещам... Защо?! Нима ще ми позволиш да бъда с теб в мъглата от парфюм и облакът тиха музика...? Не знаеш ли, че... Няма нещо, което не бих сторила, за да те задържа колкото се може по-дълго до себе си? Не знаеш ли... Единственото слънце, което мога да видя си ти!
Нощта заспива в сън уморен... Ни вятър, ни звук, ни глас... И дори в перфектната ледено студена тишина, все още мога да чуя твоя глас... Понякога е просто шепот... Друг път всяка дума отеква със сила... И безсилно само слушам... Неспособна да заспя...
Не си отивай... Не точно сега... Всяка линия, която начертах... За да стоя настрана вече я няма... И дори небето ще заплаче с моите сълзи, ако си отидеш ти...Затова те моля... Остани... В кратката вечност, която сама си създадох... Дори да си просто сън... Дори всичко да е илюзия... Никога не бих се отказала от нея... Сладка лъжа... Горчиво докосваща... Отнемаща мислите... Пристрастяваща... Единствена... И само моя...