06 април, 2009

Кожа и небе

Магия ли? Не. Няма на този свят и на никой друг магия, чиято сила да създаде такава красота, събрана в толкова кратко, но сякаш вечно време. Красота, скрита зад маски от страх, отчужденост, враждебност, дори насилие...
"Що за красота е това?" - бихте ме попитали.
Неповторима... Обгърната от страст, безкрайно силни чувства, но никой не смее да ги изрече на глас. Дали от страх? Не зная...
Едно знам със сигурност - истинските герои не са тези по филмите. Истинските герои се раждат в един обикновен, понякога незапомнен от историята ден. Те са хора, също като теб и мен. Животът им може да не е бил лесен, може дори да е бил много по-лош, отколкото мислим, но те някак да успели да запазят най-простичките, но и най-ценни частици от душата си. Запазили са чувствата на обич, на близост, на надежда...
И времето за тях летеше, когато се срещнаха. Летеше неуморно... Сякаш никога нямаше да спре. Тя не спираше да опитва да се докосне до душата му, а той се криеше зад собствената си ирония, в която незнайно как бе попаднал. И все пак живота винаги ни отвежда до брега, на който ни чака някой, чиято вечност е обречена с нашата собствена да се слее...
Успяха въпреки различията си да превърнат бойното поле и войната в една напълно различна романтична картина. Те самите сякаш се промениха пред очите ни... Бяха студени, изплашени и груби... Почти до самия край, когато всяка маска започна да пада. Всяко парченце кожа, прегърнало сърцата им се отпусна при допира на телата им... И бяха истински... Обичаха...Времето за тях спря... Точно в този миг, когато страстта и чувствата бяха най-силни... Нямаше магия, а чиста и красива любов... Любов, в която времето нямаше значение... В последните кратки секунди те съхраниха вечността си и бяха слели сърцата си под същото синьо небе, където стоим и ние сега...
Там сред тяхната вечност остават стаени сълзите и прошепнатите думи "Обичам те!"... Изгубват се в тишината и настава мрак... Но в сърцето си ще помня всяка секунда от тяхното "завинаги"... Ще се връщам към него понякога... И ще се надявам, че някой ден и аз ще достигна своя бряг... Някой ден ще се докосна до тази толкова кратка и блажена вечност...
"...онова, което не може да докосне кожата, не може да докосне и сърцето..." - каза той. Как тогава те докоснаха моето? Как за няколко мига вече бях готова да изкрещя: "Не! Защо трябваше да стане така?", когато му осаваха само няколко мига живот...? Може би е прав... Но не бе герой, защото държеше пушка в ръце... А защото миг преди смъртта си остана човек... Знаеше, че спасение няма, но искаше тя да е добре...
Не знаеше само, че единствено с него тя ще има всичко, за което някога е мечтала... Останаха заедно завинаги... Слети в едно... Без имена... Само с чувство за цялост... Когато сърцата им забиха заедно като едно...
И само то - небето, ще помни... Че там на бойното поле... Загинаха във любовта си двама... Дарени с истинско сърце...

Няма коментари: