09 април, 2009

И все пак далеч...

Стоиш до мен... Толкова си близо... Няма граници... Няма го тревожното чувство, че това е нередно... Да бъда до теб... И дори сега не можеш да разбереш... Не искаш...
Истината е толкова простичка... Можеш да я видиш без дори да я търсиш... Във всяка усмивка... Всеки поглед... Всяка дума... Дори и тези, които никога няма да изрека... Дали искаш да видиш всичко това? Може би... А може би не...
Няма значение... Нищо друго няма значение... Поне не сега... Не в този миг... Не и когато си толкова близо... Дори да си само сън, бих те молила да останеш за още само няколко секунди... Още само миг...
Всеки ден намирам нещо ново за самата себе си, докато постепенно изгубвам се в теб... В една илюзия, която сама си създадох... Ти само ми помогна... Мъничко... Но достатъчно, за да не мога да спра... Опитах... Вярвай ми... Ако можех щях да се обърна и да сложа края... Щях да възстановя всяка граница, която прекрачих... Но не съм толкова силна... Не и сега...
А ти не знаеш това... Не знаеш, че именно ти си най-светлия от всички цветове в моя иначе сив и безсмислен ден... Няма ден и нощ, когато теб те няма... Липсва всякакъв контрол в мен... В умът ми цари безредица... Защото на всеки няколко секунди мисълта за теб преминава и забравям всичко друго... Понякога се опитвам... А понякога оставям идеята за теб да ме обсеби и дори не усещам как на лицето ми се появява онази идиотска усмивка... Необходими са ти няколко секунди, за да забележиш всичко това... Как изгубвам мисълта си щом се усмихнеш... Как избягвам погледа ти, за да не остана загледана в теб, сякаш съм изгубила ума си... А явно наистина съм... Защото с всеки изминал ден все повече се пристрастявам към теб... Към всичко онова, което казваш, мислиш или правиш... Към начина, по който намираш иронията в нещата... Как знаеш по-добре от мен самата какво ще си помисля... И дори когато ти казвам да спреш, ти продължаваш... Да си тук... Дори на шега...
Кого го интересува истината? Илюзията си е прекрасна и без драмата и сълзите на реалността. Можеш да си тук, когато имам нужда от теб... А когато те няма същата тази илюзия ще те връща при мен...Чудя се... Веднъж успя да забравиш за мен... Макар и неволно... Дали ако сега си отида ще забележиш...? Дали ще разбереш едва тогава...? Но няма смисъл да мисля за това... Ще дойде ден, когато ще знам със сигурност... И тогава вероятно ще съжалявам, че съм предпочела илюзията си...
Имах да кажа още толкова много... Толкова много неща не знаеш... Но не мога... Не бива да изричам нищо повече... Затова ще мълча... За да не те нараня... Или да те загубя... А с теб и смисъла на всичко друго... Цветовете... Мечетата... Детското... Слънчевото... И дори самата себе си...

2 коментара:

aЗ (sun) каза...

Колко ми е познато всичко... Страхотно си го описала...

just a stranger каза...

Мерси ;]