30 юни, 2009

Аз съм...

Доживях до момента, в който мога да завърша това изречение. Аз съм мечтателка. Обичам семейството си. Не бих могла да си представя живота без приятелите ми. Не обичам лицемерието. Премълчавам мнението си, когато то е отрицателно, за да не обидя някого или да предизвикам караници, но има моменти, в които забравям да симълча и тогава казвам повече от необходимото. Имам навика да се държа идиотски точно когато имам нещо сериозно за казване. Просто прекалено много пъти съм казвала сериозни неща и никой не ги е вземал насериозно, което някак не е приятно. Затова сега през смях изричам най-значимите фрази от себе си и ако човекът отсреща ме познава достатъчно добре ще знае какво всъщност имам впредвид. Ако ли не ще се посмеем заедно и всичко отново ще бъде наред.
Не обичам да говоря за себе си. Затова и се чудя как стигнах до този пост. Но все пак вече имам какво да кажа. Знам коя съм и коя не. Имам и склонността да забравям, затова ми напомнете за тези мои думи ако изневеря на себе си.И така... Не съм от винаги усмихнатите-независимо-от-всичко хора. Често мрънкам и то почти винаги за глупости. Говоря много, освен когато ми е криво. Тогава гледам накриво и буквално започвам да крещя на всеки, който се опита да разговаря с мен (добре де, почти всеки). Трудно се привързвам към някого. Поне се опитвам да е така. Причината е просто, че не обичам сбогуванията след това, а такива винаги има.
Доста често мързелувам и си понасям последствоята. Правя само каквото е задължително, когато мога и повече. Ще се опитам за в бъдеще да променя това. Обичам да внасям нещо от себе си в нещата, особено в онези, които ми харесват. Лесно се вманиачавам до едим момент, в който просто слагам край и повече не се връщам към въпросната мания, освен при много особени обстоятелства.
И все пак съм просто дете, като всички останали. Дете, което се смее, което плаче понякога, което си има свои мечти и свой хубавичък розов свят. Дете, което би стояло цяла нощ навън, само за да види изгрева на Юлската утрин. Дете, което беше докоснато от снежинка тази зима и най-накрая - дете, което обича.

love me, hate me say what you want about me :)

14 юни, 2009

Просто спри...

Опитвах се с една думичка да опиша всичко онова, което си ти за мен. Невъзможно е, знаеш ли? Мога да кажа толкова много и то никога да не бъде достатъчно. Но точно в този миг не мога да кажа дори една дума... Причината е в това, че ако кажа всичко онова, което мисля не съм сигурна дали няма да те принудя да си отидеш завинаги. А може би точно това трябва да направя...
Мислех, че някой ден ще видиш всичко онова, което не смея да изрека на глас. Вярвах, че ще ме забележиш - онова момиченце, което винаги е тук, за да се посмее с теб или да поплаче с теб... Така и не го видя. Или може би си го видял, но за теб не е значело нищо.
Казах ти какво си ти за мен. Ти сам видя промяната, когато реших да си мълча, за да не те загубя. И не бях сигурна дали искам да знам какво минава през ума ти сега, когато вече знаеш. Но нима все пак няма да кажеш нищо? Нима наистина ти е все едно дали съм тук или не?
И все пак какво ли знаят децата за чувствата? Те са тук, а после там. Веднъж обичат небето, а друг път вятъра. Плачат, смеят се, лудуват и доста лесно забравят за приятелите си от вчера, защото днес си имат нови. Нали така става в реалността - винаги някой остава забравен...
Не бих могла да тръгна първа. Не обичам да бъда забравена, затова се опитвам да не забравям за другите. Ще си стоя точно тук, тихо и кротко, докато имаш нужда от мен. А някой ден може би ще бъда достатъчно смела да продължа и без теб. Но този ден не е днес...
И не мога да ти се сърдя, че ти е все едно. Не мога да спра да ти говоря. Не мога да не се усмихвам само при мисълта за теб. Но, моля те, спри да посягаш с ръчички към мен. Сърчицето ми вече е твое, не ти ли е достатъчно?

10 юни, 2009

Докато си тук

Вече е без значение кой ще узнае и кой не. Няма смисъл да се крия зад фалшиви усмивки и смях, който дори за другите не звучи реален. Но не другите имат значение, поне не толкова голямо в моя мъничък свят. Онова, на което държа наистина си ти. Затова съм винаги тук, винаги наблизо. За да се посмея с теб... Да те прегърна, когато си тъжен... Или просто да постоя с теб в тишината, докато усмивката ти отново не озари моят ден.
Може би това ме прави жалка... Може би трябваше отдавна да го кажа, но... За теб няма значение дори ако съм убила някого, защото пак ще си там, за да държиш ръката ми. Илюзията отдавна е назад във времето, а ти все още си тук. Не си избягал. Не си се променил. Нищичко в теб не е различно, а дори е още по-хубаво.
И си тук, и си близо... И искам да ти кажа толкова много... Но в края на деня просто не мога. Не бих могла да ти предам вината си. Не бих рискувала да те загубя просто заради един каприз. Поне това си повтарям всеки път, щом достигна на крачка от теб. И протегам ръка, само да да хвана твоята, както винаги, а думите ми се изгубват в тишината.
И всичко ще бъде наред, поне докато все още мога да протегна ръка и ти да си там. Думите са без значение, докато си тук, където мога да виждам усмивката ти всеки път щом пожелая.