25 юли, 2009

Като магия

Слънцето скоро щеше да се скрие зад пухкавите алени облаци, стелещи небето. Снопчетата светлина едва се процеждаха през гъстите клони на дърветата. Беше почти като магия...
Спирайки се на всеки няколко крачки, малкото момченце вървеше и се оглеждаше плахо при най-лекия шум. Мислеше си, че скоро ще намери дома или баща му ще се подаде зад някое дърво и страхът ще изчезне. Все още нямаше от какво да се страхува. Виждаше пътя пред себе си. Не намираше пътеката, по която бе тръгнало, но едва ли бе далеко от реката. Сигурно ако спреше за момент и се заслушаше, щеше да чуе как го викат по име.
Спря. Заслуша се. Дишаше учестено и все така плахо оглеждаше гората. Гласове не се чуваха. Внезапен шум накара детето да потръпне. Без да се обръща затича напред с надеждата да намери пътеката. Препъна се няколко пъти, но продължи да бяга. Спря едва, когато се озова на някаква малка полянка, заобиколена от дървета. Падна на колене и стоя така известно време, докато си поемаше дълбоки глътки въздух. Опита да се изправи, но умората надделя и вместо това легна върху зелената трева. Подържа очите си затворени. За малко повярва, че всеки миг ще се събуди и ще бъде отново у дома в топлото си легло. Помръдна леко ръка и погали тревата, прокарвайки пръсти през нея. Отвори очи и се загледа в порозовялото небе, чиито цветове ставаха все по-тъмни. Розовото се губеше към лилаво, а после и към тъмно синьо.
Мина доста време, преди момченцето да помръдне. Лежеше на поляната и съзерцаваше небето. Цветовете бяха толкова нежни, като захарен памук. Облаците се губеха в лилавото и детето не можеше да ги различи от небето. Появи се лек ветрец, който погали русите му коси. То затвори отново за миг очи и си пое дъх. Лека усмивка се появи на лицето му. Усещаше някакъв сладък аромат на цвете във въздуха. Изправи се и се огледа. Слънчевите лъчи вече не можеха да проникнат през короните на дърветата. Бяха прекалено слаби и скоро щяха да изчезнат съвсем.
- Има ли някой? - каза едва детето. Гласът му трепереше. Тревогата отново се връщаше в съзнанието му, виждайки настъпващият здрач да се прокрадва зад всяка сянка в гората. Фантазията му не чакаше дълго, преди да започне да разкрива най-страшните си създания.
- Ехо! - извика този път по-силно момчето. Може би някой щеше да го чуе. Вероятно вече го търсеха и бе въпрос на време да го открият.
- Чува ли ме някой?! - викът му отекна няколо пъти, преди да заглъхне. Бе тихо. Почти като магия... Не се чуваше ни едно птиче. Тишината се бе разперила над гората и никой не смееше да престъпи волята й. Никой, освен малкото изгубено момченце, чието сърчице биеше все по-бързо, докато страхът се впиваше във всяко едно ъгълче на ума му.
Несигурно запристъпва напред. Чудеше се накъде да поеме. Не знаеше дори от къде бе дошъл. Нямаше пътека, а дърветата до едно си приличаха, сякаш бяха изрисувани от художник, който знаеше само един начин да ги нарисува. Детето погледна отново към небето. То не бе страшно дори нощем. Винаги се намираше някоя звездичка, която да го осветява, когато луната я нямаше. Ярките цветовете се бяха изгубили в тъмното синьо на мрака.
Затича отново, докато достигна дърветата. Колкото по-бързо достигнеше края на гората, толкова по-скоро щеше отново да си бъде вкъщи, далеч от страховете си. Не можеше да види накъде отива. Бе прекалено тъмно, затова тръгна бавно напред. Спираше на всяка крачка и внимаваше да не се спъне. Явно се бе наранило, защото усещаше лека болка в коляното си, но въпреки това продължи. Повтаряше си, че скоро ще намери пътека или ще види светлинка и ще бъде спасено.
Повървя няколко минути и спря. Имаше чувството, че някой го наблюдава. Огледа се, но не можеше да види нищо, освен най-близките дървета. Внезапно чу стъпки зад себе си. Не бе сигурен дали бяха стъпки или съзнанието му не си правеше шеги с него. Продължи да върви, но отново чу някакъв шум и тръгна с бързи крачки накъдето можеше. Страхуваше се да спре или да се обърне. Някакъв клон се изпречи на пътя му и детето се озова на земята. Усещаше пулсираща болка по дланите си. Навярно не бе нищо сериозно, но започваше да пари.
- Ехо! Има ли някой?! - извика отново. Стоеше със затворени очи и се страхуваше да погледне. Отново чу стъпки и този път бе сигурен, че не е просто шум.
- Има ли някой там?! - повтори въпроса си. Видя светлинка да се движи зад едно от дърветата. Изчака още малко и разтърка очи, за да премахне едва появилите се сълзи. Вече можеше да различи силуета на не по-високо от него дете с лампа в ръка.
- Какво си се развикал така? - заразмахва сериозно с пръстче момиченцето. - Искаш да събудиш всички ли?
- Ъм... Аз... Извинявай... Изгубих се и... - заобяснява момченцето с тих глас. Не очакваше да попадне на това момиченце, а още по-малко да му се скарат.
- Изгубил си се? Значи теб търсят цял ден. - усмихна се добронамерено момиченцето и гласът му стана по-топъл и нежен, изгубвайки сериозността си.
- Ами... Предполагам... - отвърна детето. Спокойствието го връхлетя на мига. Беше спасено. Не, че някакво си момиченце би могло да го спаси наистина, но все пак си беше спасено.
- Хайде, ела с мен. - малката подаде ръчичка към него и се усмихна.
- Откъде знаеш накъде е пътеката? - нотка на съмнение се появи в гласа на момчето. Беше прекалено хубаво, за да е истина.
- Глупчо! Погледни! Виждаш ли светлината между дърветата. Ето там! - посочи момиченцето, а другото дете само кимна в отговор. - Това там е моят дом.
- А какво правиш навън в тъмното. Не те ли е страх да бродиш из гората? - продължи да пита момчето.
- Ще ти покажа, ако обещаеш да не казваш, че съм те намерила в гората. Предполага се, че спя. - заговорнически прошепна момиченцето и се усмихна отново.
- Обещавам. - отвърна в готовност детето. В отговор момиченцето отново подаде ръчичка, а момченцето я хвана. Светлината на лампата им показваше пътя и скоро се измъкнаха от гората, която се намираше точно до дома на момиченцето, както бе казало то.
- Бързо, преди да е свършило. - каза момиченцето и затича напред към една поляна от другия край на къщата.
- Какво да е свършило? - момченцето я последва.
-Това. - посочи малката и легна на тревата, загледана към небето. Момченцето последва примера й и едва тогава забеляза какво е имала предвид. Малки светлинки пресичаха единия край на небето и изгасваха. Сякаш валеше, но не дъжд, а малки светлинки, вместо капчици.
- Почти като магия... - въздъхна момчето.
- Дали бих могла да намеря някъде паднала звездичка? - замисли се момиченцето. Нямаше съмнение, че това бе най-силното й желание в този момент.
- Какво те накара да влезеш сама в гората? - запита отново момченцето. Чудеше се как така тя не се страхуваше като него.
- Чух гласа ти. Трябваше ти само малко светлинка, за да намериш пътя. - отвърна момиченцето с усмивка.
- Ще ти донеса звездичка, когато намеря. Все някоя е паднала наблизо. - детето се изправи и тръгна, накъдето мислеше, че ще открие звездичка.
- Недей. Не сега. Не ми носи звездичка, задето ти показах пътя. Всеки друг би го направил. - момиченцето също се изправи и последва момчето.
- Ами.. Не е ли това, което желаеш? - запита то, като се обърна към малката.
- Звездите са, за да осветяват небето. Тук долу не ни е нужна тяхната светлина. Нужен ни е някой, който да ни покаже пътя и да ни подаде ръка. И този някой се нарича приятел. - замечтано говореше малката, сякаш цитираше някоя книга.
- Ти беше моята звездичка в мрака. Мога ли да бъда твой приятел в замяна и да ти подам ръка? - запита момченцето на свой ред. Не изчака отговор, а подаде ръка към нея. В отговор тя я пое и се усмихна.


Почти...
Като магия...

2 коментара:

** ...All that I am ... ** каза...

Ех, ех.... Красива история! Благодаря ти, че я сподели. (:

titi the pooh каза...

Наистина красиво! Радвам се,че вдъхновението те е навестило (sun)
Hugs