29 юли, 2009

След полунощ [част първа]

"Утрото настъпваше бавно и спокойно. Мракът се разпръскваше по небето, сякаш някой с магическа пръчица го бе омагьосал, за да започне да се изгубва постепенно. Звездичката, която по това време се подаваше над съседния покрив отново ме гледаше с премигваща светлинка. Знаех го, макар да лежах със затворени очи на леглото, свита на кълбо. Усещах сутрешният хлад, който се процеждаше през мрежата на прозореца да гали кожата ми.
Очакваше ме дълъг и вероятно изморителен ден. Знаех, че ще имам нужда от доза кофеин на всеки няколко часа и дори това нямаше да е достатъчно да ме предпази от разсеяността, която се появяваше при липсата на сън. Познавах до болка това състояние, в което не можех да функционирам правилно. Вече бях спряла да броя дните, в които по същият начин гледах някой скучен филм до късно, с надеждата да ми се доспи. След това лягах и затварях изморените си очи, но съня не идваше. Той сякаш бягаше от мен, а вместо него всеки път се появяваха онези мигове, в които се изгубвах... в спомените...
Бях прекалено изморена, за да избягам отново от него. Лежах в моята половина на леглото, страхувайки се да се обърна и да се срещна с реалността, в която той си бе отишъл. Отдадох се на сладките спомени, които умът ми предлагаше с надеждата съня най-сетне да победи, но вместо това инстинктивно плъзнах ръка зад себе си, търсейки неговата.
Отворих очи, когато лека болка премина през тялото ми. Потръпнах и вместо да го търся, придърпах завивката, обвивайки я около себе си.
Затворих отново очи и опитах да се преборя с желанието да повярвам, че това е само сън и всъщност сега ръката му бе обвита около моята, вместо одеалото. Знаех, че онова чувство на празнота ще ме връхлети в мига щом повярвам на илюзията си.
Може би ако се доверях на съзнанието си, оставяйки се в ръцете на сладката лъжа, че той е още тук щях да мога да заспя. Изкушението да повярвам бе прекалено голямо и бързо се предадох. Обърнах се на другата страна и придърпах възглавницата му. Ароматът на неговия парфюм ме накара да скрия лицето си в нея и да я прегърна силно.


Беше се случвало и преди. Намирах някоя забравена дреха, която бе негова и я притисках силно към себе си. Усещах парфюма по нея и за няколко секунди сякаш отново можех да дишам, без онази разкъсваща болка в гърдите си. Само това ми бе останало - мигове на опияняваща близост до всичко, което ми напомняше за него и безброй безсънни нощи, в които се самозалъгвах, че той е тук до мен, в опит да събера каквото беше останало от мен.
Все още си припомнях онзи ден, в който за последно прекарах ръка през кадифено-меката му коса и безмълвно гледах в очите му, изгубвайки се и намирайки се отново и отново.
Знаех защо не можех да заспя и какво не ми даваше мира от толкова време. Бях му позволила да надникне и в най-мрачните кътчета на душата ми. Бях му поверила сърцето си и исках единствено да бъде щастлив, а някак го бях оставила да си отиде.
Усетих сълзите в очите си, но прегърнах още по-силно възглавницата. Не исках да плача.
Докато вярвах в илюзията, че той е тук до мен не се налагаше да видя себе си без мисълта за него. Бях го приела за нещо повече от просто част от моя свят - той бе част от самата мен...
Утре отново щях да бъда себе си - да се усмихвам, да говоря много и да се шегувам. Но само докато не настъпи отново нощта, когато щях да бъда сама със страховете си. И дори когато реалността се бе изпречила на пътя ми, аз отказвах да й се доверя. Отново бе мрачното утро, в което се отдавах на илюзиите си. Само в тези няколко часа след полунощ можех да съм наистина себе си, защото и ти бе там - усмивката ми, в сълзите, в страховете и мечтите.
... Защото моят свят - това сме аз и ти..."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

2 коментара:

** ...All that I am ... ** каза...

Защото само ние си знаем какво ни е вечер... далеч от чуждите погледи и чуждите очаквания! ...

the-stranger-in-the-crowd каза...

"Само в тези няколко часа след полунощ можех да съм наистина себе си..."

Като, че ли понякога само за тях живеем...