07 август, 2009

Хаос

Ситни капчици дъжд се ронеха едва от небето. Нощта бе хладна. Вятърът вееше грубо горките листенца по короните на дърветата. Стъпките й бяха бързи и едва доловими, заради вятъра. Нямаше никого по улиците. Следваше белите линии по мокрия асфалт. За миг спираше да си поеме дъх и пак продължаваше. Имаше едно единствено място, където искаше да бъде и бе решена да достигне до него, каквото и да й струва това.
Спря, този път за няколко минути, а след това бавно продължи напред. Едва различаваше каменната преграда, което разделяше градчето, намиращо се на един от
хълмовете и стръмните склонове надолу към реката. Сълзите продължаваха да се стичат по мокрото й лице. Дишаше учестено, докато стъпваше върху преградата. Успя да се изправи и да погледне надолу. Далеч от уличните лампи сега можеше да види какво я очакваше там долу.
Шумът на двигател я накара да погледне назад, а след миг фаровете на наближаващата кола осветиха лицето й, карайки я да затвори очи за миг.
- Какво, по дяволите, правиш?! - чу ядосаният му глас, щом слезе от колата. Приближи се по-близо до нея, като нервно прокара ръка през разрошената си от вятъра коса.

- Как ме намери? - запита тя. Не го искаше тук.

- Звънях ти. Отидох до дома ти, но те нямаше. Родителите ти също не бяха там, но видях бележката, която им бе оставила. - мрачно заговори той.

- И какво? Реши, че трябва да бъдеш герой
отново ли? Да спасиш деня ми? - каза му тя, като опитваше да звучи ядосано, но накрая на думите си вече говореше спокойно.
- Не скачай. - отвърна простичко той.

- Защо не? - запита тя и скри лице за миг.

- Искаш ли го наистина? - отчаянието му сега бе осезаемо.

- Може би! - отвърна му тя с възможно най-голямата сигурност, която можеше да вложи в думите си.
- А може би не? - той пристъпи по-напред към нея и лека усмивка за миг премина през лицето му.

- Не се приближавай! - извика внезапно тя.

- Добре. Ще си остана тук. - посочи той и за миг се загледа в далечината зад нея. - Защо не слезеш и не ми кажеш какво се случи? Винаги можеш да скочиш след това. Няма да ти преча.
- Не мога да ти кажа. - почувства се безпомощна. Стоеше тук на прага между днес и вечността и дори сега се страхуваше да каже каквото и да било.
- Тогава не ми казвай. Просто слез и ми позволи да опитам да помогна. - убедително заговори той.

- Не можеш. Няма смисъл. - отвърна тя тъжно.

- Разбира се, че има смисъл. Нима наистина ще ме оставиш? - запита той.

- Да те оставя? Това е шега, нали? Ти постоянно оставяш мен. Забравяш ме. Не мога ли и аз да опитам за разнообразие? - отвърна тя, повишавайки глас.

- Този път не
искам да те оставям. Съжалявам за всичко, но... Просто слез от там и ще поговорим. - той вложи всичката си надежда в тези думи. Толкова силно искаше да я вземе в прегръдките си и никога повече да не я пусне.
- Обещаваш ли, да ме оставиш след това? За да мога аз да оставя теб? - запита тя несигурно.

- Обещавам. - в отговор подаде ръка към нея. Тя предпазливо я хвана и в мига щом опита да слезе вече бе в ръцете му.
- Никога повече не прави така, чуваш ли? Какво би бил животът ми без теб? - зашепна той нежно.

- Пусни ме! Спри! Пусни ме! - задърпа се тя. Не искаше да чува думите му. Не искаше да усеща парфюма, който сега бе дори още по-опияняващ, смесен с попилите капчици дъжд по блузата му. За миг тя затвори очи и обви ръце около него. Дъждът вече бе спрял. Само вятърът все още бушуваше из улиците.
- Все още ли искаш да те пусна? - запита той тихо след дълго мълчание.

- Не...


... Поредната безсънна вечер. Вече наистина ми се губи кое е сън и кое не. Толкова много думи, които минават през мен и ги оставям да се изплъзнат, защото нямам право да ги изричам. И дните минават един след друг, все еднакви. Събъждам се и не зная дали все още спя или не. Някак си на моменти успявам да се засмея на собствената си глупост. Мисля си, че това е моят кошмар, който преживявам наистина. А може би това е сънят, за който винаги съм мечтала. "... изгарящо като ледено-студена вода... горчиво-сладко чувство... което ме държа будна..." ... и все още го прави. Отново бягам, за да се върна където бях. Събуждам се, за да спре съня, а заспивам отново с него.
И виждам красота в хаотичният повтарящ се край, който се мисли за начало. И всяко "утре" става "днес". А онзи проклет ден така и не идва. Може би искам да дойде, за да ме отвлече от кошмарите. Но може би тези кошмари са именно сънищата, заради които заспивам всяка нощ.
Така ще бъде всяко утро, в което заспивам... Защото ти си хаосът в мен, знаеш ли?

Вдъхновение...

"- Но не мога да го кажа, нали? - Джона
- Да кажем, че това е просто сън. И това, което казваме или правим не се зачита извън този сън.... Кажи ми, че ме обичаш. - Дакота Скай"

1 коментар:

** ...All that I am ... ** каза...

Историйката е много хубава. *слънце*
Ех този наш кошмар...