09 септември, 2009

След полунощ [трета част]

"Бях прекарала толкова много нощи в сънища и блянове, каквито дори в най-смелите си фантазии не смеех да си пожелая. Ако едно знаех със сигурност, то бе че трябва да спра след всеки повей на вятъра да очаквам буря. Този път щеше да е различно и нямаше да оставя на съзнанието ми да ме води из безбройните приказни улички, които само си бе създало.
Прибрах се в ранния следобед и дори за миг не поседнах на любимия ми диван, за да си отдъхна. Знаех как работеше умът ми. Трябваха му само няколко секунди, през които да не мисля за нищо конкретно, за да започне да ме завлича в капаните си. Понякога се случваше дори когато имах за какво да мисля, но в този ден нямах намерение да му се оставя толкова лесно. Пропъждах всяка мисъл, когато усещах че изгубвам контрол над себе си и бях успяла цял един ден да не се крия в някоя празна стаичка, поемайки си едва дъх, докато сълзите се стичаха от очите ми, а сърцето ми сменяше ритъма си толкова рязко, че всеки миг очаквах да спре.
Оставих чантата си, дори не помня къде и забързах към кухнята. Сипах си малко мляко в чашата и го стоплих, а след това разтворих от любимия ми топъл шоколад. Бавно с ръце обвити около чашата се запътих към леглото си. Не го бях оправила тази сутрин, за да мога без много усилие да изпълня плана си. Оставих чашата на нощното шкафче и тъкмо вече навличах пижамата си, когато първата стряскаща мисъл успя да развали концентрацията ми. Телефонът ми не бе на шкафчето! Стоях няколко секунди несигурно, премисляйки какво да правя. Да взема чантата си и да го измъкна от там или да го оставя. Сама знаех, че няма да мога да затворя очи, ако знаех, че малкото нещо не е до мен. Бях силна до тук, но мисълта, че може най-сетне онази хубава мелодийка да е огласила стаята и да съм била далеч, когато това станеше ме ужасяваше.
Едва когато вече бях оставила телефонът до възглавницата си, можех да седна на леглото и да изпия чашата топъл шоколад. След това се завих с мекото одеало и се сгуших хубаво, докато се стопля. Можех да видя потъмняващото небе, докато спускащата се над града нощ изместваше светлината. Вдишах хладния въздух, нахлуващ през едва отворения прозорец и затворих очи. Топлината под одеалото бавно ме караше да се отпускам в сладката си дрямка и така сгушена скоро вече бях далеч от каквито и да било мисли. Най-сетне сънят ми бе просто един мрак без сънища и гласове, без усмивки и несбъднати илюзии.
Първото нещо, което усетих, когато мракът започна да напуска съзнанието ми бе студенина. Дочух и някаква позната музика, което ми подсказваше, че все още сънувам, но ледено-студените невидими пръсти, които ме докосваха бяха прекалено истински дори за моето невероятно въображение. Отворих сънено очи и затърсих в мрака какво ме бе събудило. Продължавах да мисля, че това е част от някакъв сбъркан сън, но когато седнах в леглото си и одеалото за миг се смъкна от мен усетих студенината. Не бе сън. Проследих с поглед мятащото се на всички страни перде. Прозорецът се бе отворил напълно от вятъра, а музиката бе просто дъжда навън. Капчиците падаха по покривите и по стъклата на прозорците и в миговете преди да се събудя напълно можех наистина да ги объркам за музика. Изправих се и бързо затрових прозореца. Усетих, че треперя, затова се върнах в леглото и се завих отново. Едва тогава посегнах по навин да погледна телефона, само за да видя, че е полунощ.


Едва тогава всичко ми се изясни. Нямаше как да избягам от това време на нощта, в което всичко около мен сякаш крещеше името му. Дори преди да заживеем заедно той се прибираше в полунощ и първото което правеше, бе да ми се обади дори само, за да ми каже лека нощ. Музиката ми бе позната, защото и преди дях чувала дъждовните капчици с тяхната магия, когато го чаках да се върне късно вечерта.
Знаех, че каквото и да правя няма да мога да избягам. Винаги щеше да бъде полунощ онова време, в което щеше да ми липсва най-много. Колкото и да бягаш пак щях да се връщам. Въртях се в кръг между днес и утре, но никога не оставах достатъчно дълго, за да не изгубя и малкото неща, които ми напомняха за него.
Докато безпомощно се взирах към прозореца в тъмната стая успях за си припомня всяко едно нещо, което ме караше да се усмихвам. Общото между всички неща бе, че по някакъв начин бяха свързани с него. И в този миг бях благодарна, че отново е полунощ, защото бях щастлива дори когато сълзите изпълниха очите ми. Надявах се където и да е сега, да е щастлив и знаех, че въпреки всичко, което си бяхме казали, моето място в сърцето му някаше да може да запълни никой друг. Това бе едно от нещата, които знаех, но не можех да обясня. Може би бе заради спокойната усмивка върху лицето му, когато гледаше към мен, обмисляйки как да ми обясни нещо. Или начинът, по който ме наричаше.
Някъде между тези мисли бях се изгубила. Събудих се от галещите ме слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца. Бях ги очаквала вече няколко дни, но почувствах, че ми липсва дъжда. Бях забравила песента на сърцето си, а в миговете преди да се събудя, слушайки падащите капчици, сякаш бях успяла макар и за малко да си я припомня... А с нея и всяка усмивка... Защото именно това ми помагаше да издържа до следващата вечер, когато отново щеше да бъде полунощ."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

1 коментар:

** ...All that I am ... ** каза...

Ей, с всяка част става все по-хубаво и по-хубаво! <33 *гуш* и благодаря отново!