27 септември, 2009

След полунощ [четвърта част]

Време остана мъничко,
а имам още много да кажа.
И скри се вече слънцето,
скри се и вечер настана.

"Тези няколко думички се въртяха в ума ми цял следобед. Не можех да си обясня как се случваше, но от време на време сякаш изгубвах представа къде съм и просто се взирах в една точка, не виждайки нищо и никого. Стоях си и картините изникваха някъде от съзнанието ми, явно открили най-сетне ключа на кутията, в която ги бях скрила.
- Старите навици умират трудно. - мислех си. Продължавах да виждам като на филмова лента изминалото лято. Някой в стаята говореше, но едва ли бе толкова интересно. Все пак не бяха минали дори няколко минути от разговора, който се водеше и вече не бях толкова заинтересована да слушам. Моля за извинение. Следвах тъмните улички на съзнанието си, които ме водега къде ли не. Можех да се закълна, че някой внезапно повика името ми. Опитах да се върна отново в стаята, но вместо това следващата картина ме порази и не можех дори с цялата си същност да пожелая да прекъсна този спомен. Онази негова усмивка, смехът му... За един кратък миг пожелах да остана дълбоко в съзнанието си и да наблюдавам това отново и отново. Точно той ме бе повикал. Спомнях си ясно онзи ден, в който нищо не можеше да помрачи деня ми. Имах си едно слънчице до мен, въпреки лекия дъждец. Бях притеснена по един странен начин, който по-късно започнах да харесвам. Вероятно бе някаква смесица от чувства като дъга. Едновременно исках да избягам, да се скрия, да извикам, да остана загледана в него и да изгоря в шоколадовия му поглед...
Може би точно сега бе моментът да се измъкна от всички тези картини. Това бе един от моментите, които разпознавах едва когато бе твърде късно. Всеки миг сълзите щяха да изпълнят очите ми, въздухът в стаята нямаше да ми бъде достатъчен и най-лошият сценарии ме водеше право в клиника, където щяха да ми дадат достатъчно хапчета, за да не мога дори една мисъл да запазя за повече от секунда в ума си. А и горките хора в стаята щяха наистина да се щокират от науместната ми реакция.
Очакването ме държеше в напрежение. Признавам си, че понякога сама имах желание да посетя някоя от тези клиники, предимно заради това с хапчетата. Имаше някакво неустоимо привлекателно нещо в тази идея, но не можех да си спомня какво. В един миг докато все още очаквах всичко това да се случи осъзнах, че картината сама е изчезнала от съзнанието ми. Събранието бе свършило и някак никой не бе забелязал това, че стоях там, а всъщност ума ми се рееше съвсем другаде.
Тръгнах си по-рано и възможно най-бързо се добрах до вкъщи. Дори не помня как точно достигнах до вратата и отключих, но затваряйки останах на вратата. Нямах пристъп на паника от това, че него го нямаше. Не се чувствах тъжна. Просто стоях отново загледана в нищото, опитвайки се да призная пред себе си онова, от което донякъде се страхувах.
През цялото това време, всички пристъпи на паника и истерия, безсънието, картините, които надвисваха като облак над мен - всичко това бе просто ехо на онова, което вече бе минало. Беше просто навик, който отказваше да премине. Всичките пъти, в които не ми достигаше въздух и чувствах, че се разпадам на парченца... Всяко желания да вдигна телефона и да набера числата само, за да чуя гласа му... Бяха просто навик. Нещо, с което бях свикнала. Да заспивам с него, да чувам гласа му, да виждам усмивката му, да усещам парфюма му по себе си. Имаше мигове, в които тези неща ми липсваха истински. Но сега... Всичко, което изпитвах бе просто шепот, останал да отеква след виковете. Знаех, че мога да дишам и без него, но бях свикнала да не е така.
- Старите навици умират трудно... - прошепнах на себе си. Някак си се бях довлякла до леглото и бях успяла да седна на него. Времето за мен бе спряло. Бе изминало лятото, а аз все още живеех в него, неспособна да се откъсна от всичко, към което се бях привързала толкова силно. Не можех да осъзная, че много отдавна преди това лято съм изгубила виковете и бях свикнала само с шепота след тях.


Може би бе епично. Типичен край за тъжните филми. Помрачена приказка. Недовършена песен. Неизпята мелодия. Шепот... Просто сянка...
В това се бях превърнала. Бях сянка на онова "аз", което познавах и обичах. Не можех да фнкционирам правилно и го знаех, но сега знаех и причината за това. Бях оставила течението да ме носи, очаквайки виковете, а понякога не чувах дори ехото.
Усетих умората да се надига в мен. Вече бе тъмно. Отпуснах се назад на леглото. Придърпах възглавницата си и набързо се завих с одеалото. Затворих очи и нито една мисъл не премина през мен повече тази вечер."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

2 коментара:

** ...All that I am ... ** каза...

'' ...и да изгоря в шоколадовия му поглед... ''
Ех този шоколад...
'' Бях сянка на онова "аз", което познавах и обичах. ''
Да ти кажа и аз май отдавна спрях да се обичам и най-лошото - да се познавам.

*гуш* *гуш*

` ٠•° Shooting*staR °•٠ ♥ ~ каза...

Дам... Този шоколад, който слънцето превръща в карамел... Хубав ден беше!
Промяната понякога е за добро. Отнема време да свикнеш с нея, но рано или късно надявам се, че ще открием онова другото "аз", което сме обичали.
*много много гушш*