18 октомври, 2009

След полунощ [пета част]

"-Какво правиш? - запита той, влизайки в стаята.
-Гледам навън през прозореца. - отвърнах тихо и замислено.
-И какво виждаш? ...
Спомних си за този разговор, докато стоях сега, опреля глава в студеното стъкло. Очакваше ме дълъг ден и толкова силно желаех да затворя очи и да заспя, а вместо това не можех да се оттърся от мисълта, че нещо сякаш ми липсва.
Последната седмица бе като мъгла. Не мислех почти, а просто правех каквото се предполагаше, че трябва и не чувствах нищо. Не спирах, за да проверя дали мрачните мисли ще се появят отново в съзнанието ми, или ще достигна до поредното си жалко заключение - просто се лутах из коридорите и правех каквото трябва. Имаше моменти, в които изпитвах слабостта да натисна копчето със зелената слушалка на телефона, за да чуя гласа му, но винаги се намираше какво да ме спре. Исках да разбера, дали той би го направил. Отговорът бе изписан навсякъде около мен. Както си бе отишъл, така и се появяваше отново, за да ми размъти съзнанието и докато се усетя вече нямаше да е тук.
Странно нещо е есента. Студена и мрачна... Обичам лятото. Кълна се, ако зависеше от мен това лято нямаше да свършва никога. Разбира се, намесвам и миналото време. Вече не искам да е лято. Не ми е необходимо слънцето, за да се усмихвам. Всъщност, достатъчно ми е да си седя на топло вкъщи с чаша топъл шоколад, за да се чувствам доволна и щастлива, заради самата себе си.


...И някак си сега стоях и се взирах в мрака навън. Не помня какво бях отговорила в онзи ден. Дори не знам какво виждах през прозореца навън.
-Нищо. - бих му отговорила, ако ме попиташе в този момент. Но за това се иска да забележиш, че онзи някой отсреща стои и гледа мрачно в собственото си отражение. Да, точно това правех. На светнатата лапма вместо да виждам навън, виждах себе си. Не бях тъжна и не се нуждаех от някого, за да се чувствам добре. Просто бе трудно да си представя, че преди тази седмица не можех да достигна до тази мисъл. Не можех дори да си представя, че нощ като тази ще ме доведе до идеята, че мога да се справя и сама. И някак си точно затова се усмихнах сама на себе си. Трябваше ми само мъничко увереност и всичко щеше да бъде наред. Ами да, всичко ще си е наред, както винаги. Дори и да съм сама на картинката."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

2 коментара:

** ...All that I am ... ** каза...

*силно, ама адски силно гуш*
Аз също правя нещата механично. Просто трябва и толкова...

` ٠•° Shooting*staR °•٠ ♥ ~ каза...

Така става, с този нашия късмет :(
*гушш*