03 януари, 2010

Хоатично с обич

Затваряйки очи се връщам назад през всички изминали дни от старата година. Оставила съм зад себе си толкова скъпи за мен неща, а ме е страх, че ако за миг отново се докосна до тях, ще пожелая да остана с тях завинаги и всичко ще започне да се повтаря отново и отново - хубавото, лошото, незабравимото, мечтаното, обичаното...
И все пак си стоя точно тук, където винаги съм била, обърнала глава назад, откъдето идвам. За всички изречени думи, нарисувани по прозорците мечти, за хилядите усмивки, шоколадовите дни... Ще ми липсват, знаеш ли? Ще ми липсва всяка една секунда, в която съм искала да сваля всичките звездички от небето и да ти ги подаря. Но ти си далеч, нали? Скрит в кутията от мечти и въздишки - само една малка част в моя добре подреден хаос. Как успях да те напъхам там нямам си ни най-малка представа, но някак си го направих.
Другите части от хаоса ли? Една от тях се откроява силно от останалите и винаги ще съжалявам, че не успях да й намеря място. Може би така е трябвало.
И докато си стоя тук и виждам в далечината всичките частици, на които се бях пръснала, започвам да си мисля, че може би не бива повече да позволявам на някой така да ми обръща света наопаки. Все пак после сама трябва да оправям всичко, а не е толкова лесно. Може би ще завали, за да не види никои сълзите, които ще се стичат по бузите ми, докато се обръщам напред и продължавам по пътя си. А може би слънцето ще грее над мен и ще ме гали с топлите си лъчи. Усмивката ще си стои на лицето ми, докато продължавам да плача за онова, което е било. Но кълна се, нито за секунда не бих могла да кажа, че плача, защото съм все още на хиляди пръснати частици из пространството. По-скоро ми е тъжно, че колкото и нови спомени да си имам, никога няма да бъдат такива, като в онова лято, нито усмивките, нито мечтите. Нещо просто ще им липсва.
Докато вървя бавно стъпка по стъпка започвам да си тананикам някаква мелодия. Защо ли? Пораснах, ето защо. Вече няма да се вкопчвам в илюзии или да позволявам на когото и да било да разхвърля иначе подреденият ми хаос. Светът ми си е наред и без да го обръщат както им дойде.
Дали съм щастлива? Разбира се! Какво повече мога да искам, докато слънцето грее над мен и ме гали с лъчите си. Не са ми нужни приказки и принцове! Всъщност много по-добре се спрявам с всичко, когато няма кой да ми отвлича мислите в хиляди посоки едновременно.
Моят тъмен ангел? Разминаване и толкова. Няма какво да се каже или направи. Просто... Неизживян спомен.
А кой е истински и с кого си играем тепърва предстои да разбера.
Времето някак вече не е спряло, а започва да се движи толкова бързо, че започвам да изгубвам представа къде съм. Пожелавам си... Продължавам да нося песента в сърцето си... Започвам малко по малко да подреждам хаоса в себе си, за да има после какво да разхвърлиш...

5 коментара:

Millita каза...

единствено този, на който позволиш, ще може да разхвърли хаоса ти ... а никой!! не заслужава тази привилегия, не забравяй това :)

NaturaL ♥ DisasteR каза...

ще се постарая по-често да си го припомням ^^

~ * Little Wonder * ~ каза...

Айде, ще подреждаме заедно, ако пак се наложи. (: (hug) (hug) <333

NaturaL ♥ DisasteR каза...

Съгласна! {hug}

Bla каза...

Хаосът не е чак толкова лошо нещо. Както казва един симпатичен анархист, "хаосът е честен"!