23 април, 2010

Истинско... поне този път

Връщам се към приказките. Вярвам, че някой ден ще си имам своя със щастлив край и въпреки че тази не е такава, това не ми пречи да и се наслаждавам със цялото си сърце.
Усещам, че контролът бавно се изплъзва от пръстите ми и честно казано, до известна степен му позволявам да го стори. Отдавна не бях изгубвала представа за света по толкова красив начин. Имах нужда просто да почувствам всичко това.
Но щастливият край отдавна се е изтрил от моите страници и тази история е доказателство за думите ми. Невъзможно е изобщо да допускам идеята, че нещо ще се случи. Дори не разбирам как може да осъзнавам всичко това и някак си пак тайночко да се надявам. И знам, че ще боли, щом отново наистина осъзная в какво се забърквам, но нямам сили да спра. Някак е освобождаващо отново да не мога да изпиша думите си и в същото време тъжно.
Направих достатъчно. Поставям си червена черта и няма да давам обещания, но поне ще опитам да не я пресека.
А толкова силно искам да е приказка, че усещам понякога само при мисълта, че няма да е, сълзите да напират в очите ми. Не намирам логика в случващото се. Не може ли поне веднъж да имам какъвто и да било шанс и да знам, че ако се приваля ще е единствено и само заради това, което аз съм сторила. А не заради някакви глупави километри или несъществуващи обещания.


Нека е истинско не само за мен... Поне този път...

photo by ssuunnddeeww