10 май, 2010

Може би някой ден...

Ще бягам от спомена за теб. Няма да прекрачвам онази въображаема линия, с която си забраних да пожелавам каквото и да било. И все пак ми липсват толкова много неща и толкова силно ми се иска да се върна точно в онзи миг преди да трябва да си отида. По дяволите...
Знаеш ли, нито една приказка не ми се струва достатъчно хубава без теб в нея. И сякаш наистина тази учебна година беше по-хубава, само защото започна с теб и нашето си лилаво и бяло. И както обещах сама на себе си, а и пак ще го спазвам - ще бъда достатъчно добра. Ще те накарам да се гордееш с мен, нали знаеш. Все пак нали някой ден ще трябва да се подпиша върху моята собствена книга и да ти я подаря.
И както веднъж бях казала - може би някой ден...
Нямам сили да пожелая повече и дори да помечтая. За това просто ще замълча и ще продължа да се преструвам, че света ми е цял и не се държи на спомените ми с теб. Защото нямам право да го казвам, нали? Нямам право да казвам нито дума, за да не се върна отново в приказката и да забравя всички граници и да не се осмеля да се отделя от теб в мига щом обвия ръце около теб. Нямаш право да знаеш това, за това прости ми. Толкова ми липсва всичко, по онзи особен хубав начин и е хубаво да си спомням всичко, стига да знам кога да замълча. И все пак... Всички тези неща ми липсват толкова много...

Няма коментари: