03 юни, 2010

Ти и аз... и звездите

Минаваше полунощ, когато най-сетне облаците откриха луната и можех да видя светлината в очите на момчето до себе си. Бяхме легнали върху одеалото, постелено от него на земята и се взирахме в обсипаното със звезди небе. Откакто бяхме пристигнали на това отдалечено от града местенце никой от нас не бе казвал и дума. Само от време на време погледите ни попадаха един на друг, разменяхме си лека усмивка и поглеждахме встрани. Вероятно бе напълно нормално, като се има предвид, че почти не се познавахме. Просто една идея ни бе довела тук и желанието да се откъснем от нормалното.
-Погледни, падаща звезда. - прошепна той, посочвайки небето. Бях се оставила на мислите си и единственото, което виждах бе мастиленото синьо небе над нас.
-Не трябва да си пожелаваме желания на падащите звезди, а на все още светещите. - казах му несъзнателно в отговор и усетих как извърна поглед към мен. Продължих въпреки това да се взирам в небето, очаквайки да ме попита какво ме е накарало да кажа това. Но когато той не го направи се обърнах настрани към него и се вгледах в тъмните му очи. Не можех да разчета лицето му и да преценя какво мисли.
-Зная това. - каза ми, като се усмихна едва. Почувствах, че разбира какво имам предвид - просто така.
-Тогава защо гледаме с очакване небето? - запитах тъжно. Той отмести поглед от мен и се загледа в сребристата луна.
-Може би, защото е красиво.
Замислих се над думите му. Беше прав, разбира се. Наистина бе красиво да видиш изгарящата светлина да си проправя път през осеяното със звезди небе, докато съвсем не изгасне. Красиво е, но е и някак тъжно, помислих си и дори бях готова да го изрека наглас. Но едва тогава наистина се вгледах в него и забелязах усмивката на лицето му. Това, че стоеше тук до мен и се взираше в тъмното небе го правеше щастлив. Не успях да сдържа своята усмивка и той забеляза това, когато погледна към мен.
-Какво има? - запита, опитвайки се да разгадае какво се върти в ума ми.
-Нищо. - отвърнах, опитвайки да не позволя гласа ми да ме издаде. За миг той ми повярва и продължи да гледа към небето, но не можех да оставя точно този миг да се изплъзне - Знаеш ли... Мислех си, че бих могла да остана тук завинаги.
-Може би не биваше да казваш това. - въздъхна той. Знаех си - беше грешка да помисля, че нещо тази нощ ще се промени. Глупаво от моя страна да превръщам прекрасното ни преживяване в приказка и да смятам, че и той мисли същото. Седнах, свивайки колене и обвивайки ги с ръце.
-Зная. - прошепнах едва, но след миг и той се изправи, опитвайки се да срещне погледа ми.
-Нямах това предвид. Просто... Очакваш от мен... - виждайки трагичното ми изражение той посегна към мен и погали тъмните ми коси. - Погледни към мен.
-Няма. - казах и вместо това отново легнах на земята, търсейки нещо по небето, което да ми привлече вниманието. Момчето до мен направи същото, но вместо към небето, гледаше към мен и се усмихваше с най-сладката си усмивка.
-Погледни ме. - прошепна и можех да доловя нетърпението в гласа му. Когато не отговорих той повтори думите си, а след това се надигна, така че сега се намираше над мен и трябваше да отместя насила поглед от него, като обърна глава настрани. Той се засмя и започна да вплита ръка в косите ми, надявайки се да привлече вниманието ми. Колкото и да ми харесваше да остана в този миг, не можех. Измъкнах се от ръцете му и се изправих, тръгвайки нанякъде, сякаш знаех как да се измъкна оттук и да се престоря, че тази вечер изобщо не се бе случила.
-Спри. - каза той тъжно. Изпълних думите му, но не посмях да погледна към него. Щях да съжалявам за думите си, но не бях способна да размишлявам дали да ги изрека или не.
-Не е чесно! - казах, като най-сетне се обърнах и срещнах погледа му. За мое учудване той ме бе последвал, защото сега бе на около два метра от мен. - И не очаквам от теб... Каквото си мислиш, че очаквам.
-Замълчи. - прошепна той и на лицето му отново се появи онази усмивка, с която обикновено изтъкваше думите си. Това някак ми пречеше точно в този миг, затова продължих.
-Няма да замълча. Ти... - думите напуснаха съзнанието ми. Всяка една мисъл просто изчезна, когато той просто се приближи, погледна към мен и после постави устни върху моите. Усетих ръцете му около себе си и някак инстинктивно обвих своите около него. Целувката му първо бе нежна и предпазлива. Усещайки, че нямам ни най-малкото намерение да се отдръпна той стана по-дързък и чувствен.
Оставайки ме без дъх и желаеща още се отдръпна от мен. След като търпеливо изчака да осъзная какво се бе случило най-сетне каза:
-Забрави очакванията си и ме остави да ти покажа всичко, на което съм способен. Става ли? - кимнах в отговор и се усмихнах. След това го последвах до оставеното на тревата одеало. Той легна долу и аз го последвах, но този път той протегна ръка към мен и ми позволи да се сгуша в него. Докато лежах там долу на земята и гледах небето в прегръдките му наистина можех да се съглася с думите му.
-Беше прав - красиво е... - прошепнах и поставих ръката си в неговата. - ... Когато сме ти и аз... и звездите.

photo by chronofreak

1 коментар:

~ * Little Wonder * ~ каза...

<3333333333333333
Красиво е.