15 юни, 2010

При пълнолуние

Вятърът тласкаше облаците по тъмносиньото небе към сребърната луна, която осветяваше пътя ми. Вървях по вече пустите улици към вкъщи, прибирайки се от партито на един приятел. Потръпвах при всеки полъх на вятъра, тъй като бях облякла къси панталонки и ризка. Взирайки се замислено нагоре към небето, дочух мъжки гласове. Не бива да съм тук, помислих си и забързах, надявайки се да не ме забележат. Обърнах се едва, за да погледна назад. Бяха може би петима и се бяха спрели на ъгъла, откъдето бях минала. Един от тях сочеше към мен и говореше тихо на другите. След миг някой от тях се провикна:
-Хей, малката. Почакай. – усетих как дишането ми стана неравномерно, а сърцето ми заби бързо.
-Просто продължавай да вървиш. – прошепнах на себе си, когато един от тях ме настигна.
-Защо не дойдеш с нас да се позабавляваме? – каза ми, като опита да хване ръката ми.
-Може би някой друг път. – опитах да се усмихна, когато погледнах едва към него и се отдръпнах. В този миг той се изпречи на пътя ми и не ми позволи да отмина.
-Хайде, остани за малко. – чух някой от другите да казва. Обърнах се и забелязах, че останалите четири момчета, които бяха само с няколко години по-големи от мен, ме бяха наобиколили. Не можех да помръдна и усещах сълзите да напират в очите ми. Накъсано чувах думите на всяко едно от момчетата, докато се смееха на уплашеното ми изражение и можех само да прошепна:
-Оставете ме.
Изведнъж от някъде се появи някакво странно космато същество, приличащо на куче, но много по-едро и с някак човешки движения. То дори имаше дрехи по себе си, а на врата му висеше някакъв лъскав медальон. Възможно ли бе това да е върколак?
То скочи в кръга, който петте момчета бяха описали около мен, блъскайки две от тях на земята. Спря на сантиметри от мен и ме погледна, сякаш за да се увери дали съм добре. След миг съществото започна да ръмжи и момчетата се разбягаха. Уплашена от случилото се, аз направих същото. Обърнах се и затичах колкото се може по-бързо към вкъщи. Едва извърнах глава, за да погледна назад и усетих как изгубвам равновесие. Лежах на земята и чувствах невероятна тежест, която сякаш ме дърпаше надолу към мрака. Исках да се изправя, но не можех. Дочух стъпки до себе си, но замъгленото ми зрение ми попречи да видя каквото и да било. Усетих как някой ми вдигна във въздуха и ме понесе нанякъде преди да изгубя съзнание.
-Не биваше да я водиш тук, Тристан. – дочух женски глас да казва в тъмнината. Имах главоболие и незнайно защо изпитвах пареща болка в коляното си. Онзи, който ме бе спасил все още ме държеше във въздуха и явно разговаряше с някакво момиче.
-Нима трябваше да я оставя в ръцете на онези… - можех да доловя омразата, с която бяха пропити последните му думи. Тежестта и умората, които бях изпитвала досега започваха да отстъпват и успях да отворя очи. Бях в ръцете на Тристан, предположих.
-Тя е човек, не бива да знае за нас. – каза тихо момичето, укоряващо моят спасител за действията му. Не разбирах какво имаше предвид, но имах желанието да й кажа да престане да го обвинява. Запримигах, за да избистря зрението си и първото нещо, което привлече погледа ми бе проблясващата верижка на врата на Тристан. Бях я виждала някъде, но не можех да си спомня къде. След миг спомените започнаха да се връщат в съзнанието ми – петте момчета, които ме бяха обградили, върколака, който се бе втурнал към тях… Тристан бе чудовището, което ме бе спасило. Поех си дълбоко дъх и посегнах с ръка към ризата на Тристан, обхващайки я сънено с пръсти. Той едва сега погледна към мен с едва забележима усмивка на лицето си, но дълбоките му сини очи издаваха тревогата му.
-Добре дошла отново. – каза ми и ме остави да седна на земята.
-Кажи ми името си, човешко момиче. – настойчиво ми каза събеседничката на Тристан. Едва сега погледнах към нея и първата ми реакция бе да вдигна ръка, за да скрия очите си. Тя сякаш излъчваше светлина около себе си. Бе невероятно красива, облечена в дълга бяла рокля и имаше златисто руси коси, които се спускаха надолу до кръста й.
- Казвам се Луси. – отвърнах едва.
-Луси, аз съм Арина и съм пазителката на тази гора, а това е Тристан – мой верен приятел. Тук си в безопасност. – каза момичето, като при тези думи кимна към Тристан, който стоеше до мен. Едва сега се огледах наоколо. Въпреки тъмнината успях да видя тревата и дърветата около себе си. Зад Арина можех да видя кристалната повърхност на просторно езеро, в което се отразяваше сребърната луна. Около водата бяха насядали и други млади девойки. Те бяха самодиви, помислих си, докато гледах как пеят и играят около езерото.
-Помниш ли какво се случи? – запита нежно Тристан.
-Донякъде. – признах си и погледнах към него, опитвайки да открия нещо чудовищно в него, но такова нямаше, дори напротив – присъствието му ме караше да се чувствам спокойна. Внезапно почувствах студенина и потръпнах. Секунда по-късно Тристан обви ръце около мен и забелязах усмивка да се прокрадва по лицето му.
-Удари си главата, когато падна, а също и коляното. – каза той, а след това отправи умолителен поглед към Арина.
-Нека аз се погрижа за това. – отвърна девойката и откъсна няколко листа от някакво растение, приближи се до мен и ги постави върху ожуленото ми коляно. Притисна ги с ръка, при което почувствах пареща болка да минава през тялото ми и запя. Гласът и бе толкова нежен, че внезапно изгубих представа за всичко наоколо и можех само да слушам. В песента и имаше нещо красиво, сякаш пред мен оживяваха картини от живота й. Едва успявах да усетя ръката на Тристан, което държеше моята. Отпуснах глава върху рамото му и постепенно се унесох в сладка дрямка, слушайки песента на самодивата.
Събудих се от силната слънчева светлина върху себе си, влизаща през прозореца на стаята ми. Разтърках сънено очи и се огледах наоколо – наистина бях в стаята си, а не помнех как съм се озовала тук. Погледнах към коляното си, но нямаше и следа от драскотина.
-Било е само сън. – промълвих тъжно, докато се измъквах от леглото си. Едва тогава усетих, че има нещо омотано около ръката ми и се усмихнах, защото то бе медальонът на Тристан.

p.s. Творбата е оригинално моя и беше за участието ми в един конкурс, но си я харесвам и тук ще си я имам. ^^
photo by DoraLovey

1 коментар:

~ * Little Wonder * ~ каза...

Оставяш без думи.