21 юни, 2010

Вече не е игра

Колкото повече се предавам, толкова по силно ми се иска да се хвана за илюзията. Търся знаци, в които да повярвам, че нещо ще се случи или няма и...
Искам да повярвам в теб. По някаква все още незнайна причина искам да ти вярвам. И се опитвам да не те пусна, но сякаш не искаш да останеш. И започвам да се чудя дали изобщо някога съм държала ръката ти или е било илюзия... Игра...
Не искам да играя. Искам да оставям следи, да пиша истински неща, в които другите да намират смисъл и да повярвам в теб, както никога не съм вярвала досега. И явно всичко онова, че "оставяме следи у хората, чиито животи сме докоснали" наистина са просто глупава поезия. А онези листи, лежащи върху йониката ми ще си останат незавършени... И никога няма да ме оставиш да ти вярвам. Защото тогава няма да е игра и може би ще е буря или ураган. Или водовъртеж, от който спасение няма.
Скривам се сред музиката, спомените и ароматът на малини. Нямам право да казвам нищичко, нали? Точно както всеки път - далеч от сърцето... и всеки път за мен няма място в теб.
Но този път знам, че всичко ще е наред и нямам нужда да бъда спасявана. Защо ли? Научих се да плувам и да не ти позволявам да се бъркаш в моя собствен хаос. Така че, щом нямаш намерение да останеш, по-добре си върви, преди да си оставил следи. Моето утре вече отдавна мина и нямам намерение да бъда разочарована отново.

2 коментара:

~ * Little Wonder * ~ каза...

А аз така и не се научих да плувам... ;[[[

Terresa Martinez каза...

Или просто някои вълни ти идват изневиделица. Каквото и да е, винаги ще си нося по един спасителен пояс, за спешни случаи. <3