18 юли, 2010

Because I loved you

Dreams and dreamers... That's why we make wishes on shooting stars - because we want a moment to last forever.

Спомням си онова лято, в което се докознах до теб. Толкова дълго те бях крила в себе си и се опитвах да не показвам как караш сърцето ми да бие по-бързо и как непрестанно се усмихвах около теб. И една вечер, когато най-сетне ти просветна, реши че си струва да опитаме. По дяволите, беше хубаво. Най-приказното ми лято досега. Онази опияняващата любов беше новост за мен и нямах нищо напротив да бъда опиянена, стига да беше с мен. А наистина беше. Помниш ли, че същата онази вечер гледахме звездите и вървяхме. Беше тиха и спокойна вечер, дори не помня датата, но със сигурност всяка една подробност е изписана в стария ми зеленичък дневник. Бяхме само ти и аз и звездите и си пожелавахме вероятно едно и също нещо с други думи - да бъдем заедно. И си пожелавах всяка секунда да е вечна и да не идва никога края на лятото, защото трябваше да заминеш. Чудя се, ако беше останал, дали още щяхме да сме само аз и ти? Все пак, винаги се разбирахме със шеги и закачки и по един невероятно загадъчен начин успяваше да ме принудиш да те обичам все повече с всеки изминал ден. Мисля си, че щеше да е хубаво и може би вечно.
Но някак си, това не беше нашата приказка и ти замина. Далеч от очите, далеч от сърцето. Всъщност нямаше да бъде вярно, ако не беше спрял да ми звъниш, както преди. Може би така беше по-добре, защото през деня прекарвах толкова много време, чудейки се къде си, какво правиш, дали и ти си мислиш за мен. Онази плюшена играчка, която носеше аромата на твоя парфюм все още стои затворена в кутията със спомените, за да ми напомня на онова лято и на това, което имахме с теб. Зная, че бяхме деца, но те обичах истински. Иска ми се да вярвам, че щяхме да бъдем идеални един за друг, ако не беше проклетото растояние.
От какво те беше страх да се върнеш? Че ще съм ти ядосана? Наистина бях. Нямаше право да ми открадваш сърцето и после да забравяш за мен. Но ти никога не забрави, нали? Поне така ми каза, че си ме обичал прекалено много и не си искал и двамата да страдаме, когато отново ще трябва да се разделим.
Моята временна лудост. Просто се случи и вероятно никога няма да имам смелостта да изкарам играчката от онази кутия, за да не изгубя спомените, запечатани с нея. Защото те обичах и си пожелавах онова лято никога да не свършва.
И сега, когато всичко е минало ми се иска да не беше заминавал никога, защото щях да бъда щастлива с теб. Знам го, някъде дълбоко в себе си. Или просто ми се иска да вярвам. Но ти също си го изпитвал. Поне така казваше. Все пак, бъди щастлив. Явно не е трябвало да бъде приказка. Усещам онова натрапчиво чувство, че съдбата ме е изиграла и ми се иска да можех да й го върна. Защото ме научи да обичам и онова лято завинаги ще си остане в сърцето ми, заедно с теб.

1 коментар:

Lana каза...

Защото го обичаш! Това не се забравя и споменът винаги топли.