29 септември, 2010

I'm sorry, do I know you?

The thing I like about taking photos is that no matter when you look at it, the person you knew is still there, even if he's not the same anymore.


В последно време забелязвам, че все по-често отварям някоя папка на лаптопа си, за да разгледам стари снимки и попадам на познати лица. Спомням си хубавите дни, когато сме споделяли незабравими мигове... И само толкова.
Убедена съм, че и други си мислят същото. Странници, които си спомнят от време на време някой хубав момент, а все пак съм някоя непозната от снимката, която просто е била там по случайност. По принцип бих отворила кутията с какви ли не неща, които да ми напомнят на това кои сме били преди и кои сме сега, но... Има ли смисъл?
Все пак, ако някой наистина е държал на теб, не би те забравил, нито би избрал някой друг пред теб. После вината сигурно пак ще е моя, и може би донякъде е, но винаги трябват двама. И е адски жалко... Да имаш снимки с непознати. Поне на снимките изглежда така, сякаш сме били само ние срещу света. Почти мога да си спомня какво биха казали в дадени моменти и сякаш чувам гласовете им с главата си. А когато някой каже някоя шега се засмивам и търся с поглед лицата им, за да видя дали и те се смеят.
И просто... Наитсина е жалко.