01 ноември, 2010

Same old November

Ноември е. Имам много неща за казване, а думите ми са се скрили сред шарените листа. Не ми се играе на криеница, но се налага понякога. Ениуей.
Днес не ми е ден. Имам дежавю и историята ми се преповтаря за пореден път по някакъв странен начин. А не искам. Пак е есен, пак се замислям дали не бих могла да си върна приятелството му. Пак ще объркам нещата. И все пак, противно на логиката ще си стоя кротко и ще търся знаци. Когато те се появят, ще ги възприема погрешно и ето ти същото, като от миналата година по някъде това време, но малко по-тъпо. Искам света да е мой. В моето си разбиране на това изречение, разбира се. Искам да не се слъчват същите глупости и да не правя същите грешки. По дяволите, не искам да си изгубвам смисъла на всичко и изобщо себе си. А май натам вървя от както започнахме училище. И този път не е намесео присъствието на когото и да е, освен моето, което прави нещата съвсем не розови. И мрънкам прекалено много, знам.
Истината ли? Искам точно както преди да си върнем странното забавно разбирателство с най-малките подробности. Искам да мога да се приближа и да бъда до теб, като виждам, че нещо не е наред. Искам да... Да си моето слънчице. Но нямам право да казвам подобни неща, защото... Ами този път ще се намери нещо друго, което да те отдръпне от мен и отиде после колко време в търсене на грешки и поправяне и никакъв резултат. Та, може би не бива да искам подобно нещо и просто говоря така, защото.... Знам ли, липсва ми ноември от миналата година. Тогава се върнах към писането в дневника си, защото имах какво да кажа и повечето беше за него и всичките сериозни и не толкова сериозни разговори. И те наричах слънчице.
От друга страна, този Хелоуин беше най-якия евър! Бях нинджа, имах си светеща в синьо сабя и направихме страшните снимки и супер много се забавлявахме. Танцувахме с моето Муше и не само. Изобщо беше толкова велико и страхотно, че искам да се върна пак в онзи четвъртък. И ако успея някак да го сторя... Няма да ти позволя да си изгубиш слънчевото и да стоиш в мрака. Да върви по дяволите това, че нямам право. Освен това... Афтър-партито, което за мен беше около 20 минути беше незабравимо. Защото моите хора не бяха там, но все пак не намирах причина да не смятам, че принадлежа при другите. И си говорихме и се смяхме... И беше адски кратко, но знаех, че онова мое любимо "ти" все още е някъде там. И понякога го виждам в очите ти, когато срещнеш погледа ми, или дори когато изречеш името ми. Просто го знам.

You're still you. I know, because I spent a little too much time looking for who you used to be, than I soulnd have. And knowing that you're still you... Brings me back to those moments when I wished you were close to me in your heart, as you were in reality.

2 коментара:

~ * Little Wonder * ~ каза...

Толкова много ни липсва. толкова. и онова време, в което е имало НАС. онова НАС. липсва ни. всичко. и ни е страх да не сбъркаме, да не провалим нещата. стоим далеч, но липсата убива бавно. ...
*гуш*

Мечтателка каза...

уф, не обичам ноември. точно защото ми напомня за онова време. Гушшш!