15 декември, 2010

11. Някъде там

Знаеш ли, че има определени места, на които не ходя. Носят твърде много спомени. Минавам по определена улица и някой отминал ден се връща в съзнанието ми. Спомням си всяка дума, всеки жест... И следващото нещо, което усещам е липсата на въздух. Отдалечавам се, веднага щом успея да си поема дъх и обещавам, че никога повече няма да се върна.
Друг път отивам някъде, за да си спомня. Търся някакво далечно изгубено чувство и отивам само, за да се уверя, че сърцето ми все още помни усещането. А то затуптява бързо, поразено от поредния спомен и неспособно да се справи с болката, която му причинявам.
Понякога именно заради подобни моменти се страхувам да вдигна телефона и да чуя нечий глас. Имам неприятното усещане, че ще се върна назад, раната ще се отвори и ще се свлека на пода, надявайки се мракът да ме обгърне. Звучи страшно, нали?
Зная твърде добре защитните механизми на собственото си съществуване, както и как да ги преодолявам, за да си припомня, че все още съм тук и онова далечното наистина се е случило. И на теория не само бих се съгласила с онази теория за теб и мен, но и бих направила всичко възможно да я изпълня. Но това е като да застана под дърво по време на гръмотевична буря, в очакване на мълнията, която ще ме порази.
Затова има определени места, които умишлено избягвам. Не искам да ми напомнят на миналото, защото имам достатъчно белези, за да си спомням всяка една секунда от времето, прекарано с някого. И сърцето ми знае най-добре, че... Някой винаги ще бъде в него, колкото и да се опитвам да го залича от себе си.

1 коментар:

* The heart's whisper.... * каза...

Адски добре те разбирам, знаеш го. Просто съм с теб. Всичко ще отшуми.