02 февруари, 2011

Незабравим

Стои до мен и моля се никога да не бъде толкова далеч отново. Повтарям си, че може би трябва да се отдръпна и да бягам, докато е време, но дочувам как гласа му ме вика обратно. И връщам се, а той ме чака и пожелавам си да е така завинаги. Чудя се дали знае колко лесно го допускам до себе си, защото не е като никого от преди. Сърцето ми прескача някой удар, докато вървя към него, знаейки че не бива да съм там. Но го правя въпреки това и нито за секунда не бих могла да изпитам съжаление, защото той прави всеки миг незабравим.


Дали незабравимите мигове правят хората до нас в тях специални или специалните хора превръщат миговете в незабравими?

Искам още, не стой толкова далеч. Нека слушам как бие сърцето ти, заедно с моето. Глупаво говоря, зная, твоя е вината. Но ти превръщаш дните ми в незабравими и забравям колко трудно е било преди. Помня как посветих един пост на мисълта, че си от лошите. Може би сгреших, но ако това е лошо, то искам още, защото всичко би било прекрасно с теб.

Няма коментари: