16 февруари, 2011

Закъснях за последен път

Казват, че когато сънуваш някого, значи липсваш на този човек. В това не намирам смисъл, след като няма начин да липсвам на онзи тъмен ангел от миналото. Той направи всичко по силите си, за да ми докаже, че не желае да бъда част от неговия свят, а аз си имам моето синьо и неговия свят вече не ми се струва толкова очарователен. Все пак, струва ми се, че съня си струва разказването, въпреки че превърна деня ми в кошмар.
--
Закъснявах. Бързах толкова много да избера правилните дрехи, да ги облека и после да продължа да закъснявам, докато достигам онова място, където някой ме чакаше. По някаква причина не бях в стаята си, нито познавах мястото, но знаех къде точно трябва да се намират дрехите ми. Отворих точно определено чекмедже и започнах да ровя в него, защото и без това беше разхвърляно. Червено-черна риза попадна в ръцете ми и спрях, сякаш някой току що бе отнел въздуха от мен. Върнах я обратно сред останалите дрехи и в този иг дочух входната врата да се отваря. След миг Джеймс влезе, гледайки към мен без никакво учудване, макар да изглеждаше малко отегчен.
-Какво правиш? - запита с онзи тон, издаващ липсата на всякакъв интерес да чуе отговор.
-Закъснявам. - промълвих, избягвайки погледа му. Не можех да понасям това му присъствие. Не искаше да бъда там и аз не исках да бъда там, но по някаква причина продължавах да стоя. Вдигнах ръка, за да отместя един кичур от косата си и усетих парфюма от ризата по кожата си. По дяволите - първата ми грешка!
Изправих се от мястото си и се обърнах към него, търсейки часовника, чието тиктакане долавях съвсем слабо някъде из стаята. Беше скръстил ръце и гледаше към мен, сякаш очакваше да кажа или направя нещо. Погледът му беше напълно безизразен, или може би по-скоро отегчен. Времето нямаше намерение да се върне, а той нямаше да си отиде. Закъснявах толкова много, че почти нямаше смисъл да мърдам от мястото си. Той пренебрегна замисленото ми изражение и мина покрай мен. Пусна телевизора, а после съблече якето си и седна на стола, намиращ се в ъгъла. В същото време все още стоеше пред мен. Съзнанието ми не се зачуди как (по дяволите), е възможно някак си той да е на две места едновременно. Онова идеално негово копие не издаваше никакво желание да не бъда там. То гледаше към мен с изгарящите кафяви, дори черни очи, които познавах толкова добре.
-Какво значи това? - запитах, срещайки неговия поглед за секунда. Той въздъхна и беше готов да се изправи, но после се отказа.
-Искаше да знаеш защо. - отвърна с въздишка и почти успях да доловя тъгата в думите му.
-Защо какво? - промълвих по-скоро на себе си. Онзи Джеймс, който стоеше пред мен, внезапно посегна, за да хване ръката ми и ме накара да го последвам до другия край на стаята, сякаш опитваше да ме отдалечи от него. Нямах против, макар да исках да чуя какво още има да каже.
-Джейми... - промълвих, спомняйки си колко харесвах да изричам накратко името му. Вълна от спомени наруши спокойствието, което се опитвах да запазя. Усетих как сълзите напират в очите ми и вдигнах поглед към него, надявайки се да не е забелязал колко жалка бях в този миг. Той се взираше в мен, сякаш можеше да види всяка една мисъл, минаваща през съзнанието ми. Почти можех да повярвам, че усеща какво се случваше с мен в тези няколко секунди. Посегна с ръка към сърцето си и на лицето му се изписа болка.
В този миг стоящият до мен Джейми се свлече на пода. Коленичих до него, неспособна дори да извикам за помощ.
-Джейми, остани с мен. - прошепнах тихо и обвих ръце около него, придържайки го колкото се може по-близо до себе си. Той беше онзи Джейми, на когото бях доверявала всяка своя мисъл. Виждах как погледа му изгубва блясъка си. Усещах колко слабо биеше сърцето му и не можех да сторя нищо.
-Няма смисъл. - дочух Джеймс да казва. Изправи се и се спря до мен, виждайки колко отчаяно се опитвах да задържа онзи другия Джейми, който преди осмисляше съществуването ми. Вдигнах поглед нагоре, виждайки само за секунда онова тъжно изражение, но то бързо се промени. Вече отново беше безизразно и дори изпълнено с неприязън към моето присъствие.
-Преди не би казал това. - промълвих. Бях ядосана, защото той ме караше да се предам. Винаги успяваше това да направи. А аз исках да се боря. Нямах силата отново да се откажа от каквото и да било.
-Тогава бях като него. - той погледна за миг към онзи Джейми, когото аз все още държах в обятията си, неспособна да се примиря с това, че той вече си бе отишъл. Сълзите се стичаха по лицето ми, но не им обръщах внимание. Не можех да спра да плача, нито да се успокоя.
-А сега? - запитах, знаейки че отговора няма да ми хареса.
-Сега знам, че не ми е нужна душа. Тя ме прави слаб, наивен. - изричаше думите с отвръщение, сякаш мразеше онова, което е бил в миналото си.
-Закъснях. - отвърнах тъжно и сведох глава. Нямах представа защо бях бързала толкова, но внезапно всичко ми се струваше по-ясно от всякога. Бях закъсняла да спася не себе си от Джеймс, а Джеймс от самия него. Вече не го познавах и не харесвах присъствието му, което преди ми носеше единствено спокойствие. Нямаше го моято Джейми. Бях изгубила него, а той - своята душа. Не беше способен да почувства моята тъга, нито да изпита съжаление за думите си. Сега беше силен, защото не изпитваше нищичко, а аз закъснях и вече беше твърде късно.
--
Не мога да обясня правилно какво значение има за мен това. Малко добавих някои неща, за да си проличи смисъла, но общо взето... Вече не ми се струва, че е било кошмар, нито че съм му липсвала дори за миг. Просто съзнанието ми отдавна се тормозеше с мисълта за онзи Джейми или тъмния ангел, или каквито други имена там бях използвала, за да го превърна в част от моя свят. Най-сетне успях да достигна до някакъв вид край на всичко това - просто бях закъсняла. Или може би не биваше никога да отивам там - в неговия свят, забравяйки за моя собствен. Сега ще напъхам и този спомен в кутия и ще я залепя с нещичко, а той повече няма да се вмъква в сънищата ми. Вместо това, ще си сънувам моето синьо и ще си търся вдъхновения.

Няма коментари: