03 март, 2011

Твърде лично

"За някой неща не трябват думи."

Това ми каза снощи, но по онзи твоя си начин, помниш ли? Обещавам да не изтривам нищичко написано повече. А сега ще пиша, за да докажа на себе си, че не съм се изгубила напълно. Защото думичките и историите се появяват в съзнанието ми, точно както преди, а нямам смелост да ги подредя правилно.


Всичко си е същото. Ставам за училище, обличам се, преживявам някак математиката и биологията, прибирам се. И някъде пред тези няколко часа си припомням, че не всичко е както преди. Нищичко не ме задържа в онази стая, а всички пътища ме водят право към теб. Опитвах се да търся знаци, за да избягам навреме, но кой да знае, че бягам не от друг, а от уплашеното Марти, което все още очаква нещо да се провали.
Навън е тихо. Студът прониква в тялото ми, докато вървя, облечена бледата синя рокля. Поемам си дъх и усещам как студенината ме превзема изцяло. Родена съм през зимата, тя е моята стихия. Или по-скоро извинение, за да поискам някой да ме стопли, след като съдбата е избрала да бъда дете на студенината. Знаете ли, че едно студено сърце се стопля единствено от друго студено сърце. Появява се пламък, който бавно, но сигурно прераства в огнена стихия и опожарява всичко по пътя си. Поне така си представям усещането.
Чувствах, че замръзвам и студенината е моята стихия. Никой не би излязъл да те търси в снега, когато се изгубиш. Но предполагам сама търсех себе си, а намерих него. И нищо вече не е същото.
Теорията, че трябва първо да бъда независима и тогава да обичам се разби на парченца. Зависима съм от него. Когато не е наоколо не мога да дишам и всяка глътка въздух е толкова болезнена. Описвах го като сън, от който не желая да се събуждам. В този миг си мисля, че всичко друго е сън. Дните ми минават точно както преди и единствено с него в тях, те са повече от просто дни. Сякаш досега спях, борейки се кошмарите си, докато той не ме събуди. Чувствам се истинска, точно както бих искала. И продължавам да се питам къде е бил през целия ми живот. Разликата ни е едва няколко часа, а досега дори не знаех, макар да е бил точно в съседната стая. Ирония, нали? Ако не се е получило с никой друг, за да може най-накрая да бъда с него, то бих преминала през моя си ад още хиляди пъти, стига да знам, че след края му винаги той ще бъде до мен завинаги.
Адски е лично и твърде истинско, но е всичко, което някога съм искала. Думите са всичко и казват много за нас. Но онези, които не смеем да изречем са истинските. И ще се съглася, че за някои неша не са необходими думи. Усещаш го. Онова чувство, че всичко е точно както трябва. Има един миг, в който се взирам в пъстрите му очи, преди да ме целуне и знам, че съм негова, а той е само мой.

1 коментар:

Teddie каза...

Толкова си истинска...и каквото и да кажа, ще е напълно излишно...Ти заслужаваш всичко това!!! А думите ти вдъхновяват!!! AGAIN!!!