15 март, 2011

След полунощ [шеста част]

Мина доста време от последната вечер на безсъние. Почти бях забравила усещането. Онази сковаваща всяка частица от мен студенина ме връхлетя толкова внезапно, че дори не бях сигурна как е успяла да ме намери отново.
Прекарах адски дълго време в борба с онези спиращи дъха ми моменти, в които всеки спомен изплуваше в съзнанието ми. Често пъти обвивах ръце около себе си, сякаш опитвах с последни сили да задържа самата себе си, преди да се разпадна на хиляди парченца. И мислех, че всичко това вече е минало. Посветих цялото си време на работа, за да не оставам с мислите си нито за миг и защитните механизми заработиха сами.
После без дори да подозирам той се появи и трябваше да си напомня как да дишам. Но този път не ме задъшаваше болка, а желанието да изпитам подобна. Исках сигнал, че трябва да избягам. Защитата ми трябваше да се задейства и да стоя колкото се може по-далеч от него. Вместо това, противно на всякаква логика, започнах да го допускам до себе си. Страхувах се толкова много, докато беше около мен, а когато го нямаше, исках да бъде.
И нямах нужда от думи, защото всичко просто се случваше, но се върнах точно на онова познато място, от което толкова дълго бягах досега.
-Каквото има са става, ще стане. - повтарям с тих глас и затварям очи, надявайки се следващия ден да носи нещо повече. Но всяка сутрин се убеждавам, че за пореден път съм сгрешила и той е забравил да обича мен, както аз обичам него. Не съм способна дори да се боря, а само да чакам търпеливо.
Не смея да си поема дъх, нито да сторя нещо. Стоя в тъмнината и очаквам утрото. А отново е четири след полунощ и часовникът е спрял. Дори времето си играе с мен, а аз му позволявам. Все пак май всички това го могат най-добре - да си играят. Поне да знаех правилата, може би нямаше да боли. Вместо това стоя в тъмнината, докато той е някъде там, търсейки себе си. И чудя се, дали му липсвам, а времето ми шепне отговора след всяка секунда, която стрелките му отмерват търпеливо.
За пореден път ще наруша всичките си правила, след като път назад няма. Ще разбиеш моя свят и после ще си отидеш, вземайки със себе си каквото е останало от мен. И може би ще боли, а може би най-сетне ще науча себе си да не вярвам на лъжи.

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

Няма коментари: