10 март, 2011

He saved me

Всеки път, когато изгубя себе си в тъмнината, дочувам познатия глас, който ме вика към себе си. Следвам го, изпълнена със съмнение, че е поредната моя илюзия. Сама си създавам реалности понякога, но не и този път.
Вървя без никаква идея накъде отивам. Дъждът вали над мен, а вятъра идва и си отива все по-яростен. Очите ми не виждат нищичко. Спъвам се и падам, но все още чувам как той ме вика и някак се изправям, за да продължа да го следвам. Ръцете ми намират неговите, преди да се строполя на земята, толкова изморена от лутане из мрака на нощта. Очаквам всеки миг да усетя сблъсъка със студената и мокра земя, но вместо това чувствам как той ме е притиснал към себе си. Топлината на тялото ми стопля моето навсякъде, където ме докосне. Думите му стават тихи и нежни. Шепне безспир името ми и повтаря, че съм в безопасност.
Страх ме е да му повярвам. Тъмнината все още ми пречи да видя лицето му, а дъжда продължава да се сипе, сякаш небето никога повече няма да бъде ясно и синьо отново. Поемам си дълбоко дъх и затварям очи, уплашена от новия порив на вятъра. Той обвива ръцете си още по-силно около мен и остава безмълвен. Когато отново се осмеля да погледна, вече мога да различа силуетите. Дъждът е спрял, а утрото скоро ще настъпи. Вече не е четири след полунощ и времето не е спряло. Треперещите ми ръце го притискат по-силно към мен, сякаш всичко това е било просто илюзия и всеки миг ще изчезне. Очите ми се изпълват със сълзи само при мисълта за това и плахо поглеждам към него, за да се уверя, че все пак е истински. Той хваща ръката ми и я поставя върху сърцето си, така че да усетя ритмичното пулсиране. После се усмихва, знаейки че имам нужда единствено от него.
Утрото наближава все повече и небето вече не е тъмно. Придобива по-светъл син отенък с всяка изминала секунда. Връщам вниманието си към него и за миг дъха ми спира.
Игривият му поглед, насочен към мен казва повече от хилядите неизречени думи. Пъстрите му очи, чийто цвят точно в този миг беше като този на необятното море, следяха моите, в очакване да кажа или направя нещо. Съзнанието ми бе неспособно да функционира и нито една мисъл не се задържаше в него за повече от секунда. Усещах единствено желанието да сторя нещо, но се съпротивлявах с него. Не беше никак правилно и не исках той да ме отблъсне от себе си. Сведох поглед само за малко, а после вече беше късно да мисля за каквото и да било, защото сърцето ми отказваше да чуе разума и действаше само.
Следващото нещо, което сторих беше толкова неочаквано, че останах изненадана от самата себе си. Придърпах го по-близо към мен, ако изобщо беше възможно, повдигнах се едва на пръсти и само за миг се вгледах в пъстрите му очи, преди да затворя своите и да го целуна. Той ме следваше предпазливо, докато не се отдръпнах от него, срещайки отново погледа ми. Очаквах да се ядоса или да избяга от мен, но той не го стори. Поех си дъх и обмислях как да обясня постъпката си, но преди да успея да проговоря, той постави пръст върху устните ми, карайки ме да замълча.
-За някой неща не трябват думи. - промълви тихо, а после ме придърпа обратно към себе си.
В този миг нямаше да се уплаша от нищичко. Дори времето отново да беше спряло, дори мракът да се беше върнал, нямаше да помръдна от мястото си и да се опитам да избягам. Щях да остана до него, знаейки че единствено в прегръдките му нищичко нямаше да ми навреди. Студенината напълно бе изчезнала от мен, стоплена от топлия допир на дланите му, а сърцето ми вече не звучеше така, сякаш бе разбито. Нещо му бе върнало предишния ритъм и то биеше доволно, следвайки неговото.
И единствено си пожелах това да е вечно!

Няма коментари: