20 май, 2011

I don't wanna know

Съвършенството идва с практиката, а при липсата на такава се случва каквото на мен. Вече мрънках достатъчно за това и няма нужда да го пиша и тук. Друга е причината да започна да пиша. Изгледах последната серия от седми сезон на "Анатомията на Грей" и за пореден път открих себе си и отговорите, които търсех в думите на Мередит.

"Имах причина да тъврдя, че бих била щастлива, ако съм сама. Не е защото сама ще бъда истински щастлива. По-скоро защото мислех, че ако обичам някого и после всичко се разруши, може да не успея да се справя. По-лесно е да си сам, защото какво ще правиш ако научиш, че имаш нужда от любов, а няма кой да ти я даде? Какво ще правиш, ако ти хареса да я имаш до себе си? Какво ще правиш, ако изградиш живота си около нея и той се разпадне? Дали изобщо можеш да преживееш подобна болка? Загубата на любов е като увреждане на орган. То е като да умираш. Единствената разлика е, че смърта приключва. Това? То може да продължи завинаги."

Не съм сигурна дали съм го писала тук, но сама съм твърдяла, че когато съм сама ми е по-добре. Вярно, липсва онова адско усещане за съвършенство и цялост, и дори близост, но поне никой не може да разруши света ти с няколко думи.
Казват, че онова, което не знаеш, не би могло да те нарани. В такъв случай не искам да познавам това усещане. Поне не към теб, защото това би развалило приказката, която съзнанието ми вече е създало. Магията си има граници и аз бавно ги доближавам. А това вече съм го правила преди и никак не е забавно. Всичко или нищо, не искам нищо между тези две крайности. Едното води към моята версия на рая с онази песен и всичко друго приказно, а другото ме праща към личния ми ад на преживяване. Поне ще мине по-бързо, щом няма да ми помагаш в създаването на илюзии. Но ако отново направя грешката да поставя себе си по средата между тези две крайности, то това значи сама да си създам свят и после да го срутя, докато стоя отдолу, за да се затрупам с изграждащите го части. Твърде убийствено е. Правила съм го и знам.
Не искам да познавам любимите ти песни, нито какво би те накарало да се усмихнеш. Не искам да знаеш всяка мисъл, която премине през ума ми. Не искам да знам колко приказен можеш да бъдеш, ако ще трябва да приема проклетата реалност, където всеки път за мен няма място в теб. Онова, което не знаеш, не може да те нарани. Вече знам твърде много, а ми се иска да не знаех.

Проблемът ми е, че съм пристрастена. Онова усещане е твърде силно и искам още и още. Познавам го отпреди, но бях забравила колко силно е действието му. Забравете за наркотиците, без тях човек може да живее. Имам предвид въздуха - свеж, чист и някак прохладен с дъх на море и примесен с лъчите на яркото слънце.
Напомнете ми да дишам и да се опомня, преди да съм изгубила и малкото останало от мен в илюзиите за него. Приказките при мен не се случват, а той принадлежи на приказка.

2 коментара:

ВeСеЛиНа каза...

Много сме... тези, които вече не искат да знаят и въпреки всичко знаят твърде много, твърде лично...

Тед каза...

Има хора, които знаят..мога да твърдя, че знам прекалено много за човека, когото обичам....от една страна е хубаво, но от друга е много объркващо, особено ако даденият човек не е наясно със себе си...тогава как да бъдеш наясно със някого, който не е нясно със самия себе си? не отричам, че сега, когато го познавам почти изцяло не ми е добре, мога да си обясня много от действията му, но това, което ме интересува най-вече-не мога. дали този човек ме обича или не. живота е сложно нещо..