03 юни, 2011

Хаотична до полуда

Последните пет минути преди автобуса да дойде трябваше да се появи от никъде, за да ми припомни за себе си. Погледа му следеше моя, приближи се и поздрави, а после трябваше да вървя. И не усетих нищичко. Няма ги сълзите, нито вината, нито липсата. Мислех, че в онези кутии на дъното на гардероба съм оставила само спомените си, но явно и чувствата съм успяла да скрия. Трябва ми нещо, което да ми напомни какво беше преди. ...

Тъкмо когато най-сетне съм успяла да се освободя от мисълта за теб, ти ми даваш нова доза очарование, която да спира дъха ми.


Това е от последните ми две чернови, които не съм успяла да довърша от липса на думи и вдъхновение. Навън вали, а на мен също ми е някак дъждовно. Толкова съм разпокъсана на части, че не мога да си събера мислите достатъчно дълго, за да напиша нещо смислено. Искам бягство от реалността, а тя ме застига. Следващата седмица се започва с класните, а имам чувството, че ума ми е отлетял някъде надалече.
Всичко ми е достатъчно объркано и без да се сещам за него на всеки няколко минути, а той се държи като пълен кретен. Поне ще ми мине по-лесно, надявам се. Но точно като си го помисля се появява в целия си блясък и си забравям за това, че се държи като кретен. И все очаквам нещо да се случи, а резултата го няма. Преди поне не се надявах. Нямаше фалшиви надежди и обещания и не очаквах нищичко. Сладникавите приказки, закачки и обещания ми идват малко в повече, когато знам че са твърде сладникави, за да са истина. И ти си твърде приказен, за да мога да повярвам в теб.


Това не е моята приказка и няма нужда някой да ме спасява. Не ми трябва принц в блестящи доспехи, защото имам себе си и това е напълно достатъчно. Освен когато навън дъжда си вали, в мен е едно такова дъждовно и искам единствено именно онзи сладникавия принц с приказните обещания да ме гушне. А сега е момента да се събудя и да осъзная, че това няма да се случи, вместо да си живея в илюзията. Но пък, аз съм си аз и без илюзии не мога да съществувам наистина.

Няма коментари: