03 юли, 2011

Приказно истински

Минаваше полунощ, а навън тихичко валеше ситен дъжд. Прозорецът на стаята ми бе отворен и дочувах как капчиците падат по земята. Нищичко навън не помръдваше, забулено в прегръдката на нощта.
Набързо включих лаптопа си, а през това време си приготвих вечерната доза кафе, която да ме държи будна до сутринта. Започвах да усещам в себе си чувство на развеселеност. Изпълнена с очакване затърсих познатото име в скайп. По дяволите, нямаше го!
Пръстите ми нервно затропаха по клавиатурата в търсене на подходящо развлечение. Липсата му можеше да ме побърка. На всеки няколко минути поглеждах дали случайно не се е вписал, а през останалото време се чудех кой сайт най-напред да проверя, за да си забравя за миг, че него го няма.
-Здравей. – просветна малкото прозорче с неговото име и познатата усмивка се появи секунда по-късно. Можех да усетя как като пристрастена зарязвам всичко друго и вниманието ми се насочва единствено към него. Беше скрит зад измислено име и картинка на момче с качулка, но въпреки това го познавах по-добре дори от самата себе си.
-Здрасти. – отговорих, опитвайки се да сдържа желанието си да напиша едно щастливо слънчице до поздрава.
-Трябва да те видя. – написа той, след дълго мълчание.
-Каква полза от това? – запитах. Започвах да се чудя какво ли минава през ума ми точно в този миг. Понякога беше твърде сериозен, а именно тогава думите му най-силно се запечатваха в мен и отказваха да излязат от съзнанието ми с дни.
-Искам всичко това да бъде истинско, а не просто написани думи. – отговори той и почти можех да си спомня как самата аз си бях мислила същото нещо. Дори веднъж му бях споменала как пред лаптопа света е съвсем друг и дори нереален. Можехме да си измисляме хиляди имена, нови самоличности и никой никога нямаше да разбере кои сме всъщност.
-Няма да я има магията, ако е истинско. – пръстите ми бързо подредиха буквите на монитора, но изчаках няколко минути, преди да ги изпратя. Признавам си, че също исках да е истинско, но той беше сякаш на другия край на света. Сърцето ми се късаше при мисълта, че тази приказка ще си остане просто низ от думи, пропити с хиляди неизживяни чувства, но предпочитах да познавам само думите му. Нямах смелостта да слушам гласа му през телефонната слушалка и тайничко да плача, затова че в този миг не е до мен, за да видя погледа му върху себе си.
-Забрави за магията. – отвърна внезапно той, прекъсвайки мислите ми. – Тя винаги ще си е в нас, независимо къде сме.
-Прав си... – въображението ми все още рисуваше онази идеална илюзия, в която бяхме заедно и нищичко на света нямаше значение, след като имах него. После реалността се върна в ума ми и постави илюзията зад дебелите си стени, отдалечавайки ме от онова, което толкова силно желаех. Сълзи намокриха бузите ми, но ги избърсах нервно, ядосана на себе си, че съм позволила да се разплача.
-Хей, нали не казах нещо твърде... Неправилно? – запита той. Познаваше ме твърде добре и това ме побъркваше. Караше ме да го чувствам още по-истински, а в същото време знаех, че никога няма да е.
-Не е неправилно. И не е като да не искам същото. – отвърнах, опитвайки се да сдържа глупавите си чувства, но те сякаш сами се изливаха във всяка следваща дума. – Просто ти и аз принадлежим на приказка.
-Не говори така. – побърза да каже той.
-Истина е. Тук сме просто картинка с име и хиляди думи. Няма глас, няма допир, няма близост. – започнах да обяснявам на него онова, в което сама се опитвах да повярвам. Исках да си мисля, че всъщност не изпитвам нищичко към него и е просто измислица.
-Нима имаш предвид, че казаното тук е без никакво значение? – запита той.
-Не е казано, а написано. – поправих го.
-Ти от всички най-добре трябва да знаеш, че в написаното се влагат най-истинските неща. – отвърна той, с което изтри всяка следваща мисъл в съзнанието ми. Беше прав и го знаеше. Самата аз пишеш през всяка свободна минута и си измислях хиляди нови светове само за няколко кратки секунди. Всяка една моя дума криеше спомен, чувство, емоция.
-Когато пиша съм най-истинска. – добавих. Той ми го беше казвал преди време, когато беше прочел нещо мое. Дори не помнех какво, но думите му бяха останали в мен и често изникваха в ума ми при мисълта за него.
-И най-любима. – съгласи се той. Можех да си представя как се усмихва доволно.
-Значи мислиш, че можем да бъдем повече от приказка? – запитах несигурно.
-Приказките имат щастлив край. – каза той. – Но аз не искам нашата да свършва.
-Тогава нека не спираме да пишем. – отговорих.
-Нека ... – съгласи се той.
В този миг сърцето ми биеше по-силно, знаейки че някое друго бие заедно с него. Дори всяка една дума да беше измислица, онова което чувствах беше истинско. А той беше прав – магията си е в самите нас. Никой не може да ни я отнеме, колкото и разстояние да ни дели. Освен това, ако обичаш някого той е близо то теб, защото винаги го носиш в сърцето си.

Няма коментари: