03 юли, 2011

Нека Ви разкажа ...

Обичам аромата на дъжда. Виждам как капчиците падат по повърхността на морето със тих звънлив звук. Вълните се разбиват по пясъчния бряг и близките скали в своето вечно желание да стигнат по-далеч, мокрейки всичко по пътя си.
Всяко място си има своята история и всеки човек по някакъв начин си има спомен за дадено място. Все още мога да си спомня онзи плаж, на който той – моето слънчево момче и аз стояхме и гледахме в далечината към края на морето и началото на синьото небе. Почти не можехме да определим къде свършва едното и започва другото. Внезапно той предложи да пускаме писма в бутилка по морето, за да ги отведат вълните до другия далечен за нас бряг. Изписахме старателно своите писма и ги хвърлихме колкото се може по-навътре в морето с надеждата, че някой някога ще ги намери и прочете. После дъждът започна да се сипе по нас със своите малки хладни капчици, а ние затичахме по плажа с разперени ръце. Бяхме две щастливи хлапета, помниш ли?
От онзи ден минаха доста години, а съдбата има дарбата понякога да ни оставя само спомени от някого. Трябваше сама да се върна на онова красиво място до морето, просто защото исках да си спомня за моето слънчево момче. Вместо да вървя по пясъка до брега минавах покрай безброй нови постройки, една от друга по-модерни и големи. Любимият ми пясъчен бряг с чистите сини вълни бе заобиколен от стени и хора, които бяха разположили нещата си навсякъде, създавайки абсолютен хаос. Най-сетне успях да достигна до познатите ми скали и да усетя вълните на морето, които докосваха краката ми. Но те вече нямаха онзи красив синкаво-зелен звят, които се сливаше с небето в далечината. Сълзи изпълниха очите ми и скрих лицето си с ръце, защото единственото място на спомени бе заличено. Само морето щеше вечно да помни двете хлапета, които бягаха по брега и се смееха в дъжда.
Усетих как нещо ме бутна и погледнах надолу към водата. Посегнах с ръка да взема бутилката с познатото ми вътре писмо. Не беше моето, а неговото. Беше написал само няколко думи, но бяха достатъчни, за да зная, че и той е искал да запомни този ден.

„Пазете водата, която винаги ще помни мен и моето дъждовно момиче.”

Всяко място има своята история и тя е свързана с някой от нас. Ние сме тези, които имаме способността да създаваме, да творим, да пазим и да закриляме своята родна земя. От всеки зависи някак да помогне за опазването на красотата в природата. Живеем в малка държава в Европа, чието име е България. Има хора по земята, които дори не подозират за съществуването на нашият малък рай. Имаме си високи планини и върхове, широки равнини, реки и езера. Вълните на Черно море се разбиват в бреговете на някои от най-красивите ни градове.
А вместо да пазим всичко това, ние хората сме се научили да го приемаме за даденост и да го рушим, казвайки си, че някой друг трябва да се грижи за природата. Напротив – ние сме отговорни и трябва да я опазим някак от самите себе си. Всяко място си има история и ние можем да я продължим и края никога да не дойде, за да има още много щастливи хлапета, които да обичат дъжда и да се връщат обратно при своите спомени с усмивка, а не със сълзи.

Няма коментари: