20 юли, 2011

Думички (Липсваш ми)

Споменавала ли съм някога как ми се иска да хвана първия влак и да се окажа на съвсем ново място, далеч от всичко познато? В този миг това ми се струва като учудващо добра идея. После се сещам за онази несподелена тук история с пътуването и френската песен и писмата със снимката... И онова бягство, защото онзи въображаемия някой искаше да я опознае.
Не обичам да бягам от проблемите си, но все пак... Струва си поне да помечтая. Ако поне за миг можех да бъда онова момиче от онази история, вероятно бих започнала да харесвам всичко познато, което е около мен. И все пак...
Един съвсем простичък въпрос би ми дал отговор на всички други, които непрестанно се лутат в съзнанието ми. Три прости думички и ще знам със сигурност какво да правя. Мислех си, че писането ми се е върнало, а днес пак не мога да продължа да си пиша по историята. И явно не ме бива чак толкова, затова приключих с писането на разкази за каквото и да било.
Знам, че нищичко няма да се промени. Думите ми не носят магията в себе си и не правят чудеса. Преминаваме на защитен режим. Не зная защо. Знам само, че трябва. И ще трябва някак да поправя ... нестореното. Ето защо някои неща не си струва да бъдат казвани. Защото дори за мен да имат всичкия смисъл на света... Все пак не променят нищо.
Чудя се колко ли още неизречени думи ще чуе блога ми, преди да изгубя смисъла в тях и да не съм глупачката, която сама си измисля истории. Предполагам, ще видим сами.

Няма коментари: