23 юли, 2011

В плен на самата себе си [първа част]

Ето я и историята с френската песен.

Знаех, че трябва единствено да избягам. Събудих се и съвсем безшумно се измъкнах от леглото, без да наруша спокойния му сън. Обвих ръце около себе си, гледайки към него – изглеждаше толкова красиво на слънчевата светлина, идваща през прозореца. Утрото скоро щеше да настъпи в целия си блясък, а аз не биваше да съм там. Започнах да обличам дрехите си. Опитвах се да не вдигам много шум и да не обръщам внимание на паниката, която бавно, но сигурно завземаше ума ми. Бях взела всичките си вещи от стаята му и тъкмо щях да излезна, когато внезапно се обърнах. Вероятно нямаше да го видя отново. Спомените ми от изминалата вечер бяха твърде мъгливи и неясни, а исках да мога да си спомня лицето му, когато вече съм далеч. Знаех точно какво да направя, щом затворя вратата след себе си. Дори нямах намерението да оставям бележка, както преди. Не исках да ме помни – нито мен, нито името ми. Исках да бъда просто сън, далечен отминал спомен. Затворих очи, щом си представих как след няколко минути вече няма да съм в апартамента му. Щях да оставя изминалата вечер зад себе си, както правех с всяка друга.
Хванах първото такси, което се изпречи на пътя ми, щом излязох от блока.

-Към гарата. – казах с тих глас и видях как шофьорът поглежда към мен в огледалото за обратно виждане, сякаш за да се увери, че ме е чул правилно. Нещо в мен задържа погледа му за повече от секунда – вероятно вечерната къса черна рокля, или може би тъмния грим, който бях забравила да сваля сутринта. Не се справях добре без сутришната си доза кофеин и смятах да поправя тази грешка при първа възможност.
Отне ни около десет минути да пристигнем до гарата. Платих на шофьора, а после побързах да се слея с тълпата, за да му попреча да ме огледа достатъчно добре. Чувствах се като криминално проявена, която всеки миг щяха да разкрият и заловят. Може би вината, надигаща се в мен, имаше нещо общо с това усещане. Бях го правила хиляди пъти преди, а все още не можех да свикна с проклетата вина и чувството, че трябва да избягам. Затичах към най-близкото гише и поисках билет за първия влак, който ще тръгне от гарата. Посоката беше без значение. Трябваше единствено да отида някъде надалеч. З
апътих се към най-близката машина за кафе, пуснах монетите и натиснах копчето. Кафе с мляко щеше да ми се отрази добре. Изчаках да чуя сигнала, че е готово и посегнах да взема чашата си. Бързо доближих напитката до лицето си, за да усетя аромата. Все още беше твърде горещо, но предвкусвах очарованието му.
Влакът, на който трябваше да се кача, тъкмо пристигна и вратите му се отвориха. Група пътници започнаха да слизат, а други да се качват. Последвах ги, надявайки се че ще остане поне едно празно купе, където аз и моята съвест да прекараме следващите няколко часа в мирно съжителство, преди да започне да ме измъчва. Достигнах до последния вагон, разминавайки се с най-различни хора – малко дете с майка си, млад мъж, облечен във военни дрехи, семейство с две
красиви русички деца, дядо, носещ своя вестник.
Най-сетне си намерих място. Купето беше празно и миришеше на цига
рен дим, въпреки че пушенето вероятно беше забранено. Влязох вътре, придържайки чашата с вече поизстиналото кафе близо до себе си. Седнах точно до прозореца и отпих първата глътка. Усмивка прекоси лицето ми. Не беше идеално, но нямах намерението да се оплаквам. Погледнах навън, в очакване да тръгнем всеки миг. Дори почувствах леко раздразнение, че са ме накарали да чакам. Все пак исках да избягам, а не да остана точно на вратата, деляща ме от така желаното бягство.
-Свободно ли е? – дочух гласа на две хлапета. Може би бяха с няколко години по-малки от мен, но аз вече бях навършила пълнолетие и обичах да си придавам вид на по-голяма.
-Разбира се. – отвърнах и продължих да гледам навън. Момчето седна на отсрещната седалка, възможно най-далеч от мен и придърпа момичето към себе си. Говореха си съвсем тихо, а от време на време думите им прекъ
сваха, за да си разменят някоя и друга целувка. Влюбените им лица излъчваха толкова сладникавост, че можех да си спомня как някога преди бях също като тях. Не ми се налагаше да бягам, а просто обичах и изричах какви ли не нежни слова.
По дяволите, съвестта ми нямаше да ме остави на мира. Дръпнах един кичур от тъмната си коса зад ухо и в този миг усетих как дъхът ми спря за няколко секунди. Ароматът от неговия парфюм все още беше по кожата ми. Отпих отново от кафето, надявайки се то да го замести, но уж неясните спомени започнаха да се връщат в ума ми. Танцувах на онази френска песен в дискотеката, когато той се приближи до мен. Бях забелязала погледа му върху себе си още преди няколко минути, но не мислех, че ще се осмели да ме заговори. Дори не помня какви бяха думите му, но няколко песни и питиета по-късно вече излизахме навън, запътили се към апартамента му.
Съзнанието ми не чакаше покана и започна бързо да си припомня всеки детайл от преживяното. Нежните му ръце, бавно събличащи дрехите ми. Кратките, но носещи опиянение целувки. Кожата ми все още помнеше всяко едно докосване. Сините му очи бяха оставили вечен отпечатък у мен, а аз исках единствено да забравя.
-Обичам те... – дочух момчето да казва на приятелката си и прехапах устни, когато нова вълна от спомени ме заля, карайки с
ърцето ми да затупти с всички сили. Шепнеше името ми, докато галеше нежно тъмните ми коси. Лунната светлина огряваше лицето му от прозореца, допълвайки моят незабравим сън.
Бях го правила толкова пъти преди. Отивах някъде, влизах в дискотеката и чаках някой непознат да се приближи. Танцувахме, забавлявахме се и на сутринта си отивах, сякаш нищо не се е случило. Понякога оставях бележка, която целеше с най-красивите думи да излъже, че ме е грижа. Друг път се връщах, само за да се уверя, че наистина се е случило. Нещо обаче се беше променило през изминалата вечер, а не бях сигурна какво.
-
Защо го правиш? – беше ме попитал снощи, докато лежах в прегръдките му.
-Забавно е. – отвърнах и се засмях, готова да спрем с приказките и да продължим да се забавляваме. Приближих устни до неговите и го целунах, надявайки се да разбере намеренията ми, но той само се усмихна.
-Не изглеждаш като едно от онези момичета. – отбеляза той, очаква
йки да привлече вниманието ми. За негово удоволствие това даде резултат.
-Какво имаш предвид? – запитах с пренебрежение, преструвайки се, че никак не ми е любопитно за какво говори, а всъщност исках да узная какво се въртеше в съзнанието му.
-Мисля, че зад провокативната ти външност се крие някой друг. – думите му отекнаха в стаята, или поне така ми се стори. Самият той вероятно не осъзнаваше колко е прав, но нямах намерението да го оставя да вярва в това.
-Не ме познаваш. – прошепнах и се обърнах, избягвайки погледа му.
-Иска ми се да те познавах. – отвърна той, принуждавайки ме да върна вниманието си върху него. Казваше точно онова, което не очаквах да чуя. Никой досега не беше изричал тези думи. Миналото ми носеше единствено следи от разочарования, белези на несподелена любов и едно носено в кутийка разбито сърце, които бя
х скрила дълбоко в себе си, за да не ги открие никой. А той искаше да узнае всичко това.
-Не искаш. – казах му, убедена в думите си. Бях твърде несъвършена за неговия свят. От малкото, което бях научила за него, можех да съм сигурна, че е обичал и е бил обичан. В нощното шкафче все още имаше снимка на момиче, заедно с няколко писма. Само толкова бях успяла да видя, докато ме беше оставил сама в стаята си.
-Защо си толкова сигурна? – попита той, готов да прецени всяка една дума, за да намери начин да обърне казаното срещу мен.
-Защото, ако ме познаваше, никога нямаше да се приближиш до мен или да ме доведеш в дома си. – отвърнах тихо. Опитвах се да звуча самонадеяно, но дори аз усетих горчивината в гласа си.
-Нима си агент под прикритие и ще ме убиеш, щом приключиш с мен? – запита той в опит да върне усмивката ми.
-Нищо подобно. Нямам намерение да приключвам с теб. – включих се в шегата му. Изглеждаше ми по-безопасно да му дам напразна надежда, отколкото да му кажа истината.
-Не искам да приключваш с мен. – добави той и ме целуна невинно, сякаш го беше правил хиляди пъти преди. Още тогава знаех, че ще ми е трудно да избягам. Можех да остана завинаги до него и щеше да ми хареса. Той
не беше като другите. Имаше нещо особено в него, което ме караше да искам още и още.
-Надявам се да е така. – промълвих, изгубила всякакъв контрол над себе си. Не бяха минали дори няколко часа, откакто го бях срещнала, а исках нощта никога да не свършва. Чувство на паника заля обърканите ми мисли и бях неспособна дори да помръдна. Исках да остана и да го опозная. Исках той да познава мен, макар да се страхувах. Нямаше да му отнеме много време да разгадае всяка моя малка тайна, а аз нямаше да имам нищо против. Но краят винаги беше един и същ, както и белезите от него. Нямаше да позволя и това да се превърне в поредния подобен край. Щях да избягам при първа възможност и нямаше да се върна никога повече!
-За какво мислиш? – внезапно запита той, след като се бях умълчала за твърде дълго.
-Нищо. – отвърнах, надявайки се да не попита отново, макар да знаех, че ще го направи.
-Кажи ми, моля те. – сините му очи срещнаха моите и дъхът ми спря за миг. Не можех да откажа на подобна молба.
-Мислех си, че може би не бива да съм тук. – казах едва чуто. – Бягството няма да е лесно.
-Нима искаш да избягаш? – запита той, чудейки се какво ме е накарало да пожелая именно това.
-Не искам. – отвърнах. – Но
трябва.
-От какво бягаш? Не разбирам. – призна си той, карайки ме да се усмихна. – Но ми се иска да останеш.
-Не биваше да казваш това. – казах му, а очите ми се изпълниха със сълзи.
-Истина е. – добави той и ме придърпа към себе си. Не каза нищо повече, а скоро след това умората надделя и двамата бяхме заспали.
При спомените за изминлата вечер очите ми се изпълниха със сълзи, които побързах да избърша. Погледнах за миг към двете хлапета, но те бяха твърде заети да се обичат, за да ми обърнат каквото и да било внимание.
Той вероятно вече се беше събудил и ме търсеше. Бях го предупредила, че трябва да избягам. От какво ли бягах всъщност? От желанието отново да обичам... От страха, че няма да е достатъчно... Или може би от самата себе си.

2 коментара:

Millita каза...

леле не мисля, че ще изтърпя докато пуснеш продължението... непонятно ми е как може да пишеш толкова прекрасно.. още чакам да чета книга, да знаеш! :D (мечки)

`Ем каза...

Продължението отдавна е измислено, даже и предисторията, ама ми го няма вдъхновението да ги напиша ;] Обещавам да си го върна някак и да я пусна скоро! Мечкиии !