17 юли, 2011

Хаотична до полуда vol. 2

Думичките ми ги няма. Вдъхновението е тръгнало по морето да си живее живота. А аз започвам да се чудя дали не съм се скрила от самата себе си.
Обичам да пътувам, но мразя сбогуванията. Виждам дъга през новите си слънчеви очила и се връщам, откъдето тръгнах. Имам най-страхотните кака и батко на света. И обожавам Бургас, макар да го свързвам с думички като "Липсваш ми".

"И си ти, и пак не си. Не знаеш защо, но знаеш, че трябва."

Намирам твърде много смисъл в това, но когато му дойде времето.
Както обичам да си казвам, най-истинска съм, когато пиша и заслужаваш да го знаеш, дори написаното да е твърде лично.
Тихо е. Слънцето се е скрило. Наближава буря. Светкавици с хищни нокти разкъсват небето. Вятърът гали нейно клоните на дърветата в безспирен захлас. Облаците в мастилено син цвят са надвиснали над нас, сякаш рисувани от изкусен художник. Едри какпи дъжд започват да се сипят по сухия асфалт. Отекват гръмотевици и се сливат с музиката, звучаща по радиото.
Тръгнахме по пътя за вкъщи в слънчев едва прохладен слeдобед, а ще се пристигнем в тъмна бурна нощ. Иронично е.
Не можех а напиша и дума за случващото се с мен, но това около мен мога да го опиша с подробности. По пътя за Бургас отново тръгнахме в слънчев следобед, а пристигнахме в дъждовна нощ.
Аз ли? Не, не съм дъждовна, а липсваща, но не на някого. Липсват ми вдъхновението, думичките, отмиващото всички следи море, мишетата.
Студено е, като контраст на все още топлата ми от слънцето кожа. Но дъждът отмина. Грохотът на гръмотевиците остана в далечината. А по радиото върви някаква непозната триумфална мелодия.
Да вървят по дяволите проклетите ви двойни стандарти! Ако аз направя нещо целия свят ще ви е крив, но щом вие го правите - всичко е наред. Бих запалила цигара, но не пуша... Поне не все още, макар да ми се струва като все по-добра идея.
Той ли? Далечен е, някъде там. И липсва като дъжда на пустинята. Днес слушах онази песен и сравнението ми се струва добро. Не, не принадлежи на приказка, нито на някоя ненаписана история. Не е илюзия, която сама съм си сътворила. Истински е. И дъгата не е достатъчно ярка, сравнена с цветовете на незаменимото му присъствие. Липсва... Обещах на самата себе си да не се крия повече, нито от себе си, нито от него.
Времето е коварен противник. Ако не друго, то именно то ще ми разкаже играта. Никога не играе честно. Превръща любимите в приятели, приятелите в непознати, страстите в спомени. Нямам право да го казвам, но все пак обещах. Не искам и него да изгубя в надпреварата си с времето И започвам да се чудя дали само той липсва, или липсвам и аз? Дали на него, или на себе си?
Мъничко ме е страх. Толкова мъничко, че си изгубих всичките думи през последните няколко дни. Спряла съм се на пътя и ме е страх да продължа, защото капките дъжд се сипят по асфалта, а светкавиците раздират небето с грохот. Нали знаеш, всичко ми е наред, освен когато навън вали, а аз искам някой да ме гушне... Само толкова.
Не ми напомняй да забравя. Има нещо тъжно в забравените далечни спомени. А по отсъствието разбираш от кого имаш нужда до себе си. А май липсата на въздух не води до абстиненция. Но пък защо ми е въздух, като си имам шоколад. xD Тук само аз си знам какво имам предвид. Anyway...
Нали знаете как любимите неща на някого ви казват адски много за дадения човек. Любима песен, любим филм, любим цвят дори... И още как всички си имаме неща, за които не можем да говорим. Поне не с всеки, защото не би разбрал думите ни. Всяко запознанство, всяка раздяла, всеки спомен, всяка сълза или усмивка оставя следа по нас. Дори най-маловажните избори в живота ни определят кои сме и кои можем да бъдем.
Смесете ме с малко романтика и се превръщам в глупачка. Но някак си... За това не ми стигат думите, поне не още.
Трябва ми промяна. Нещичко съвсем безобидно, което по свой си начин да отбележи края на моето малко въображаемо бягство. А то, бягството, не решава проблемите. Просто те отдалечава от тях и ти дава време да си отдъхнеш за миг и да погледнеш на нещата от друг ъгъл. А както споменах, времето е коварно. След определена доза от него, думите, спомените, започват да се връщат все по-ярки в съзнанието ни, заедно с онази задушаваща нужда от близост до онзи някой в спомените. Или всичко започва да минава, отмито от солените морски вълни, разбиващи се в брега. Иронично... Радиото тананика онази адската песничка...

"Всяка една частица в мен иска да усеща само теб. "

Пътуването към вкъщи приключи, а с него и изписаните ми по-горе размисли, които споделих с хубавичкия си телефон на път за вкъщи. По-хаотична от това не мога да бъда май, но ми харесва адски много.

p.s. Държа много да благодаря на двете блогчета, които в последно време използвам за лично вдъхновение и на авторките им за добре казаните нещица, в които откривам мой си смисъл.
~Sur les toits Parisiens
~undisclosed

2 коментара:

undisclosed каза...

Авторките също благодарят. Да си вдъхновение е хубаво. Да прочетеш името си под текст, който ужасно напомня за теб - някак удовлетворяващо. Пожелавам ти много вдъхновения, истински, изживяни или чакащи да бъдат открити в собственото ти въображение.

P.S. Промяната зависи само от теб, не я чакай - създай я :)

`Ем каза...

Благодаря за пожеланията и да ти се връщат тройно! И още веднъж страшно благодаря за вдъхновяващите постове. Обичам да те чета и да откривам себе си в думите по някакъв начин. :)